И по-важно, какво прави в лъскав бар, наречен… поглеждам табелата… „Куба Либре“?
С жена достатъчно млада, за да ми е по-голяма сестра.
Седят на една маса, увлечени в оживен разговор — баща ми и оживен разговор! Примижавам, за да видя подробностите в мрака. Тя е руса — естествено — и доста хубава… по онзи начин на „Другата Жена, Която Разбива Семейство На Парченца“. Не знам защо го забелязвам, но краката й са обути в изрязани сандали с каишка и висок ток, разкриващи вишневочервените й нокти. Татко е в най-хубавия си костюм — този, който облича на сватби, погребения и за конференциите на Консервативната партия — и оттук направо надушвам аромата на „Олд Спайс“.
Прилошава ми. Трябва да се махна. Обръщам се и побягвам. Краката ми тропат по паважа и не съм тичала толкова бързо, откакто участвах в щафетата в шести клас. Но това е много по-мъчително. В шести клас поне имах незначителното преимущество да съм екипирана в спортен сутиен. Завивам зад ъгъла и се сблъсквам в двуметрова стена от плът, облечена в черно. В следващия момент се озовавам по гръб на паважа.
— Лили? — чувам познат глас.
Вдигам поглед и виждам…
През целия си скапан живот слушам как разни хора започват разговор с „Изобщо няма да познаеш на кого налетях днес в Уест Енд.“ Отначало се учудвах, че в град с няколко милиона население някой може да налети на някого от относително малкия брой хора, които познава. След известно време обаче това просто започна да ме потиска. На двайсет и шест години никога — нито веднъж — не бях налитала на никого, когото познавам в Уест Енд, факт, който ме натъжаваше и ме караше да се чувствам непопулярна… Стига те да не се криеха по входовете в момента, когато ме видеха.
Сега обаче си наваксвам, защото в разстояние на по-малко от пет минути точките ми нараснаха от нула до две. Но е показателно за скапания ми късмет, че и двамата са хора, които отчаяно ми се ще да не бях срещала. Татко с Русата Кучка, Разбивачка на Семейства от Ада, а сега и…
— Джейк?
Джейк Бедфорд ме гледа отвисоко — дотук нищо ново, — след което протяга ръка, за да ми помогне. Не ща да я поемам — наистина не ща, — но паважът е мокър, задникът ме боли и, най-важното, сигурно изглеждам адски тъпо от неговото положение. Изправям се непохватно и го поглеждам, докато си разтривам задните части. Все още е строен и красив. И несъмнено все още си е свръхсексапилен гаден манипулатор.
— Добре ли си? — пита той. — Стовари се като… — Милостиво не завършва с „чувал картофи“. — Сигурно бързаш за някъде.
— Всъщност… имам… редакторско съвещание.
— О, къде работиш?
— В „Работещо момиче“ — отвръщам и моментално съжалявам за този факт.
Той се ухилва — както и трябваше да очаквам — и казва:
— Звучи като наръчник на… ами… дамите на нощта… Но май беше нещо безплатно за търсене на работа, нали? Значи редакторско съвещание. Да не би вече да си журналист?
— Ъъ… Да. Пиша разни работи. — Защото това не е пълна лъжа, нали?
— Добре. Много добре за теб.
Надменен гадняр.
Поглеждам си многозначително часовника и казвам:
— Аз трябва да…
— Да побързаш. По-добре тръгвай. Но много се радвам пак да да те видя. Трябва да го направим като хората. Ей, до довечера ще съм в Сохо. Дай да се видим по-късно.
— Не… Не мисля… — заеквам и отчаяно търся причина за уместен отказ.
— Какво ще кажеш за „Гручо“? Нали го знаеш къде е?
Естествено, че го знам. Там ме водеше, за да ми показва с колко много полуизвестни журналисти е на първо име.
— Шест и половина добре ли е?
След това, без дори да ме изчака да кажа: „Ти шегуваш ли се, твойта кожа?“ — той се обръща и си тръгва.
Сьщото, както когато ме покани за пръв път. Все така арогантен, убеден, че за мен е единствено чест, че той е готов да ме вмести в графика си. Но тогава бях толкова радостна, че се намирах на… е, поне на единайсетото небе.
Но сега е различно.
Няма достатъчно големи и яки диви коне, които да ме завлекат на среща с Джейк Бедфорд.
7
— Лили, извинявай, досега не ми се е случвало — хленчи Джейк, докато слиза от мен.
— Не се притеснявай. — Опитвам се да не звуча съчувстващо. — Може да е на нервна почва.
Облягам се на таблата на леглото и изваждам две цигари от кутията. Запалвам ги и му подавам едната. От вниманието му определено не убягва, че докато излизахме, паленето на две цигари след секс винаги е било негова работа.
Но сега всичко е различно.
Вдишвам дима и го поглеждам, легнал до мен. Свит на сатенените чаршафи изглежда по-малък, отколкото го помня, неимпозантен. По-_незначителен_. Обърнал ми е гръб с надеждата, че няма да го видя как плаче в полумрака.