„Престани моментално — заповядва Вътрешният Глас. — Кажи на човека «здрасти», изпий си скапаното питие и си тръгни, преди гащите ти да са се озовали около глезените.“
Джейк идва на бара и аз казвам:
— Здрасти, Джейк. — Никога не съм звучала по-секси.
Той се навежда и ме целува по бузата.
— Как мина съвещанието? — пита и сяда па стола до мен.
— О… Ами доста плодотворно. Тонове добри…
— Изглеждаш зашеметяващо — казва той.
„Не му се хващай на въдицата. Не изглеждаш зашеметяващо. Облечена си със същите дрехи, с които седна на паважа, «Зашеметяващо» е епитет, който подхожда за Камерън Диас в роклята й за «Оскар»-ите, а не за теб в дочени панталони и бяла тениска с петно от майонеза отпред.“
Поглеждам надолу. Вътрешният Глас е прав — обедният ми сандвич е оставил следите си върху лявата ми гърда.
— Всъщност изглеждаш различно — продължава Джейк. — Направи ми впечатление още като те видях следобеда. Какво е станало?
— Разделих се с теб, това е станало — отвръщам.
„Внимавай — предупреждава ме Вътрешният Глас. — Прекалено много горчивина — нали не искаш да си помисли, че ти е разбил сърцето?“
— Всъщност, не — бързам да си взема думите назад. — Просто съм с две години по-стара.
„Браво. Подходящ неутрален тон. Така те искам.“
Джейк ми поръчва още едно питие и аз го питам:
— А ти как си?
След като ги изричам обаче, думите прозвучават странно. Джейк е един от малцината мъже, които са ме виждали с крака, насочени към тавана, а аз си разменям с него баналности и го питам как е.
— Убивам се от работа — отвръща той. — феноменално зает съм. „Венерианските нефтени войни“ излезе миналия месец и още се занимавам с промоцията. Имам нужда от почивка. Знам, че на нищо не приличам.
„Да бе!“
Предлага ми цигара, навежда се да я запали и обгръща пламъка с ръце. Напълно ненужно, защото тук няма и най-слаб въздушен полъх. Всъщност ми се струва, че помещението изведнъж е останало без капка въздух. Едвам дишам. Само начинът, по който ми пали цигарата, е достатъчен, за да настръхна от възбуда. Пръстите му докосват ръката ми и аз си спомням как докосваха…
„Стегни се, ма“ — крещи Вътрешният Глас — тъкмо навреме.
— И организира ли си? — бързам да попитам.
— Да си организирам какво?
— Отпуска — отвръщам с усещането, че звуча като непоносима фризьорка.
— Не съм имал време. Но ще я организирам. Изтощен съм. Струва ми се, че доста време няма да мога да пиша друга книга. Издателите ми ме помолиха да…
„Господи, забравил бях колко досадно егоцентричен може да е този тип.“
— … но ако се съглася, ще трябва да започна да пиша веднага, а наистина не искам…
„И дудне, и дудне и…“
— …Естествено, отказах им. Да не съм им някаква шибана машина за наденици. Не бяха много щастливи, но имат нужда от мен повече, отколкото аз от тях…
„…дудне и дудне. Все за себе си. Какво изобщо си намирала в него?“
— …а сега казват, че съм бил един от малкото култови писатели на фантастика и очевидно съм преминал…
„Слушай, слушай. Някакъв си писател, ама за говори за си все едно е изобретил лекарство против рак, докато между другото е ликвидирал бедността на планетата и е изнамерил безболезнена кола-маска. Разбира се, ти винаги си била твърде заета да го гледаш в задника, за да забележиш. Във вашата връзка имаше двама обсебени. Ти от него и той от себе си.“
— …но качеството е основното нещо, а аз не мога да го постигна, ако не съм отпочинал. Я чакай, това там Тоби Лит ли е?
— Тоби кой?
— Извини ме за малко. Трябва да му кажа две приказки.
Той слиза от стола и изчезва сред тълпата пиячи, която се разтваря пред него като Червено море. Той е Мойсей. По дяволите, той е Господ. Той е…
„Лили Бикърстаф, би ли се погледнала за малко отстрани, ако обичаш. Този мъж е пълен задник. В морето с пълно с риби, всяка от които ще се отнася с теб по-добре от него. Като например Джейсън Донован. Още си го бива и след него вече не тичат тълпи от обожателки, така че може и да се класираш. Ей, освен това се обзалагам, че със сигурност не си пада по суингърс купони.“
Гласът в главата ми не се маха.
Джейк също. Появява се след няколко минути и небрежно ме прегръща през раменете. Не обръщам внимание на гласа, който вече крещи истерично, и си казвам, че Джейк просто иска да се отпусне.
— Харесва ми да разговарям с теб, Лили — прошепва Джейк.
— Защо, защото не те прекъсвам ли?
— Не, защото ме разбираш. Много си чувствителна.
Ръката му ме стисва. Не съм очаквала да флиртува така открито и ми е трудно да се съпротивлявам. Наистина е най-сексапилният мъж, когото познавам — освен може би Люис… Който ме смята за глупачка, а не за разбираща и чувствителна… И откъде-накъде ще ми говори с такъв сарказъм? Гадняр.