„Надменно, арогантно копеле! Няма да оставиш нещата така, нали?“
Някак успявам да не обърна внимание на писъците на Вътрешния Глас, потискам порива да ударя на Джейк шамар и изсъсквам през зъби:
— Значи жените не са достатъчно компетентни да пишат за секс, така ли? Сигурно ги няма в леглото, когато той се случва?
— Не, казвам, че жените не могат да пишат за секс, без да
се поддадат на изкушението да набъркат — нали се сещаш, ароматизирани свещи и задължителните обяснения в любов.
— Господи, чак сега осъзнавам що за шовинист си.
— Ето, виждаш ли? Толкова си задръстена. Не можем дори да водим цивилизован разговор, без да се обидиш. Както и да е, без значение дали е мъж, жена или животно, книгата на Мелоу е добра. Трябва да я прочетеш — може да те отвори малко. Ти си умно и хубаво момиче, но си толкова задръстена, че никой
не те забелязва. Поемай рискове от време на време. Може пък да ти хареса. — Той се обляга и ъгълчетата на устата му се извиват в усмивка на превъзходство.
„Зарежи скапаната секретност, момиче, кажи му всичко! — крещи Вътрешният Глас, изоставил всякакви задръжки. — Почни с деня, когато той те заряза, и осветли снизходителното копеле за развитието на нещата до ден днешен. Да видим какво превъзходство ще почувства, като разбере, че ти си девойката с топките на Марша Мелоу.“
Аз не се поддавам, отдръпвам се повече, отколкото дори самият Джейк би могъл да си представи, и казвам:
— По една случайност съм й чела книгата. Наистина ми отвори очите.
— И сега да не би да се целуваш с отворена уста — подиграва се той.
„Нещастник!“ — крещи Вътрешният Глас.
— Нещастник — присъединявам се и аз и си грабвам палтото. — Вярно казват хората. Размерът е всичко, а ти си най-големият нещастник, когото познавам.
„Много добре — казва Вътрешният Глас. — Как не се сетих…“ Излизам от бара, без да поглеждам назад… И отново виждам Джейсън Донован. Чудя се…
„Ако си мислиш точно сега да му поискаш автограф,НЕДЕЙ. Не е уместно. Излез от сцената… ДЕЙСТВАЙ!“
Вьтрешният Глас е прав. Демонстрирам пълно безразличие, докато минавам покрай масата на Джейсън, и излизам от „Гручо клуб“.
Когато слизам от автобуса в Круч Енд, вече се чувствам ужасно. Въодушевлението от победата, докато излизах от „Гручо клуб“, продължи всичко на всичко пет минути. След това ставаше все по-зле. И даже не взех автограф от Джейсън.
Докато се влача към къщи, не мога да прогоня от главата си образа на татко с Блондинката Разбивачка на Семейства. Подобно на много други хора така и не мога да смеля представата родителите ми да правят… това… но това е много по-лошо от всичко досега. Става ми тъжно и ми се повдига. Защо не си гледа комплекта инструменти в гаража? В рекламата показват как се преобразява в хиляди различни конфигурации, като нещо от „Камасутра“ — това не му ли стига да си задоволява страстите?
Част от мен иска да повярва, че това не означава нищо; че съществува съвършено безобидно обяснение. Но какво? „Лили, излъгах майка ти и й казах, че отивам по работа в Бирмингам, защото изобщо нямаше да ми повярва, че отивам в моден лондонски бар, за да уточня подробностите по новия договор за овьрдрафт с банковата си инспекторка, която по една случайност е млада, привлекателна и руса и предпочита екзотични кубински коктейли и сандали с каишки.“ Боя се, че всичко
е свършен факт.
Докато се приближавам към моята кооперация, входната врата се отваря и фигура в ярковиолетови одежди скоростно слиза по стълбите. Отнема ми няколко секунди да осъзная, че това е майка ми. Инстинктивно лепвам гръб до някаква череша. Тракането на токчетата й по паважа идва все по-близо и аз благодаря на съдбата, че цветът на палтото ми доста наподобява този на дървото — може и да не ме види. Но, Боже, защо не си ме създал плоскогърда? Бюстът ми стърчи от ствола на черешата като безпогрешен надувен маркер. Примижавам, когато тя се изравнява с мен… и не ме забелязва. Навела е глава, потънала в мислите си. Качва се в колата си и докато отминава, паниката, която изпитах, когато я видях, се сменя с друга, много по-силна. Какво, по дяволите, е правила в апартамента ми? Вдигам поглед към моя прозорец. Свети. Вероятно Ант е горе. Какво ли е станало? Направо не ми се мисли, така че не мисля. Вместо това се втурвам във втория си мъчителен спринт за деня.
Когато връхлитам в хола, виждам Ант на дивана. Ситуацията е по-зле, отколкото си я представях. Лицето му е пребледняло, ръцете му треперят, а ченето му виси под ъгъл, все едно е откачено.