— Ант, какво става? Какво ти направи? Нали не е разбрала за…
— Не, не е разбрала… Но аз разбрах за нея много повече, отколкото съм си мислил, че някога ще знам.
— За какво говориш?
— Току-що приех първата си, искрена пред Бога, истинска изповед.
— Моля?
— Тя си призна греховете… И аз й дадох опрощение.
— Но ти не си свещеник.
— Но тя не мисли така, нали?
— И даже не е католичка. Тя мрази католиците.
— Дойде да те види и наистина беше разстроена. Явно имаше нужда да поговори с някого и…
— Ти й изслуша изповедта? Как можа? Изобщо не е честно.
— Идеята беше нейна. Тя изобщо не ми остави избор. И освен това кой измисли лъжата за свещеничеството? Може би трябваше да й кажа: „Извинявайте, госпожо Бикърстаф, но всъщност не съм Божи човек. Дъщеря ви просто скри факта, че съм емигрирал в Ню Йорк, за да практикувам денонощна и всекидневна содомия?“
Млъквам. Знам колко… ъъ… настойчива може да бъде мама, когато си науми нещо, и си представям как е притиснала Ант в ъгъла.
— Не знам как си се справил. Искам да кажа, кога изобщо си ходил на църква за последно?
— Като бях на петнайсет. Не беше лесно. Не можех да си спомня думите на in nomine patri — мисля, че я благослових в името на „Аз, Клавдий“.
— И какво ти призна?
— Не мога да ти кажа — невъзмутимо отвръща той. — Поверително е. Единствено Господ е свидетел на онова, което се изрича между търсещия опрощение и неговия изповедник.
Понечвам да се засмея. Но на него не му е смешно.
— Ант, ти не си свещеник. Не си давал никакви обети. Какво ти каза?
— Не мога да ти кажа. Ще предам доверието й.
— Престани с тези глупости. Просто ми кажи.
— Лили, по никакъв начин няма да можеш да скриеш от нея, че знаеш, и тя ще се сети, че аз съм ти казал. Ще стане страшно за всички.
— Боже, какво толкова е направила? Кражба от супермаркета? Убийство?
— По-лошо от първото… И не толкова лошо като второто.
— Кажи, кажи, кажи.
— Не мога, Лили. — И след като го изтормозвам докрай: — И освен това майка ти май не е единствената, която има какво да признава, не мислиш ли?
— Какви ги говориш?
— Къде беше досега?
— На работа.
— Така ли?
— Наложи се да поработя до късно. Не е смъртен грях, нали?
— Това не е, но да лъжеш най-добрия си приятел, е. Получи се съобщение на телефонния ти секретар. Звънна точно когато майка ти влизаше, така че не можах да вдигна. Лили, какво си въобразяваш, че правиш, като се виждаш отново с него? Малко ли други простотии ти се събраха на главата?
Не му отговарям и натискам бутона за прослушване на съобщенията.
— Лили… Аз… Наистина очаквах днешната ни среща с нетьрпение и я съсипах. Какво да кажа? Не бях във форма… И… съжалявам…
Моля? „Съжалявам“? Мъжът с речник с размерите на малка планета, но когото досега не съм чувала да изрече тази дума — даже и съвсем шепнешком, за да не го чуя?
— … Искам да ти се реванширам… Ако ми дадеш такава възможност. Моля те, звънни ми… Та дори и само за да ми кажеш какъв съм задник.
Съобщението приключва и настъпва такова тягостно мълчание, че с нож да го режеш. След това Ант казва:
— Досега не му бях чувал гласа. Говори като Пиърс Броснан. „Казвам се Бастард. Джейк Бастард.“ Няма да му се обаждаш, нали?
— Естествено, че няма да му се обаждам.
И съм твърдо решена. Всички диви коне на света заедно няма да успеят да ме завлекат до телефона.
8
— Къде отиваш? — пита Джули.
— Навън.
— Това е ясно. Къде навън?
— Трябва да напазарувам някои неща.
— Жалко. Щеше ми се да дойдеш с мен в този бар. Страхотен е. С Алън си пием питиетата там. „Куба Либре.“
Аааааргх!
— Съжалявам, трябва да тръгвам. — Побързвам да си навлека палтото и да излетя от офиса.
Споменаването на мястото, където видях татко с Онази Жена, препълва чашата. Татко и Онази Жена са двама от хората, за които се опитвах да не мисля тази сутрин. Списъкът е доста дълъг. В него е новият и извиняващ се Джейк — забранена зона. В него е Люис, който отново се държи все едно не съществувам. (Всъщност прекара десет минути в разговор с пъпчивия шестнайсетгодишен, така че сега май официално съм най-маловажната личност в офиса.) В списъка са мама, Ант и онази скапана изповед. Какво е направила, по дяволите? И Лиза. Мьлчанието й е оглушително — остава ми да мисля само, че ми е наела убиец. Трябва да й се обадя и да й се извиня… само че не смея. И най-накрая — Марша Мелоу.