Тактиката ми за избягване на неприятни мисли се изчерпва с вглъбяване в работата и всичко вървеше идеално само допреди половин час. Тогава се обади Мери.
Понякога през обедната почивка оскъдно облечени офис труженици покриват всяко стръкче трева на площад „Сохо“. Но не и днес. Сигурно има нещо общо с факта, че ръми. Днес сьм само аз, сгушена в палтото си на една мокра пейка
Поглеждам си часовника. Мери закъснява с двайсет минути. Офисът й е само на две минути пеша — над пицарията на Дийн Стрийт, — така че да гледа да има добро оправдание. Тъкмо се каня да се откажа и да се върна на работа, и я виждам да се търкаля към мен като надувна кукла.
— Извинявай, ангелче, извинявай — изрича без дъх и се стоварва до мен на пейката. — Трябваше да се отърва от хиената на „Мейл“. Продължава да ме следи. Прекарах я през моята фитнес зала. Там беше откаченият ми инструктор по Пилатес и аз му бутнах рушвет да я похити в някой петнайсетминутен курс. С малко повече късмет вече си е докарала сериозна гръбначна травма.
— Подгизнала съм, Мери — прекъсвам я сърдито. — Може ли по същество?
— Извинявай, че те накарах да излезеш, но е важно. Стори ми се, че няма да можем да го обсъдим по телефона, още повече в работата ти не можеш да разговаряш, а само съскаш. Сега дръж се и чуй прекрасната новина.
Държа се и се подготвям за най-лошото — представите ни с Мери за „прекрасно“ живеят на различни планети.
— Моите шпиони ми казват, че…
— Какви шпиони? — прекъсвам я паникьосано.
— Станала си параноичка, скъпа. Това е образно казано — като едно птиченце или пък агенция „Партенка“. Както и да е, едно птиченце от агенция „Партенка“ ми каза, че другата седмица „Пръстените“ ще влязат в списъка на бестселърите.
Не бях права. Това е прекрасно. Въпреки всичката паника и гадене, които изпитвам всеки път, когато стане въпрос за Марша Мелоу, фактът, че тя — не, аз — е написала бестселър, ме изпълва с радост, която почти ме кара да забравя дъжда.
— Прекрасно, нали? — усеща Мери вълнението ми. — Много добре, бих казала. Не всеки ден се сдобивам с истински бестселър в списъка на клиентите си. Както ти казах, скапаният „Мейл“ вдигна романчето ни на горните рафтове и, както също ти казах, смотаният ти издател тази сутрин ми се обади по телефона.
Мери не може да понася издателя ми. Странно, като се има предвид, че работата й е да свърже него и мен, нейната клиентка. Но, както самата тя каза, докато се опитваше да ми пробута ръкописа, „Никой не иска и да чуе за Марша Мелоу — прекалено е пикантна за нежните им души“. Не бях в положение да избирам.
Всички големи издатели и повечето малки отхвърлиха „Пръстените“. Тогава един ден тя ме попита: „Чувала ли си за «Смит Джейкъбсън»?… Естествено, че не си. Дребосъци с доста анорексичен издателски каталог. Продължава да ги управлява основателят им Адам Джейкъбсън. При друг случай нямаше и да припаря до него. Много е мазен и лигав, ако разбираш какво имам предвид. Както и да е, един ден влизам в магазинчето за вестници да си купя «ОК!» и няколко «Кит-Кат»-чета за отскок и го виждам да рови на най-горния рафт — не за списания за карате, ако се чудиш. Моментално ми хрумна гениална идея. Прекалено се бях увлякла да търся издател, който да оцени литературните достойнства на работата ти. Всъщност ми беше нужен такъв, който да се заинтригува повече от леещите се на всяка страница телесни течности. Предложих му ръкописа на място в същата секунда и тъй като беше стиснал последния брой на «DD удоволствия», не беше в положение да ми откаже. Освен това той е всичко друго, но не и избирателен. Не искам да омаловажавам постижението ти, скъпа, но той би направил оферта и за списъка за пазаруване на Джордан, ако си мисли, че до Коледа ще успее да го издаде в твърди корици.“
Според Мери Адам Джейкъбсън е безскрупулен плужек, само едно стъпало над чекиджията, който ни се показваше с Лиза, докато се прибирахме от училище. Не знам дали е така, защото не го познавам.
— Иска да се срещне с теб — казва Мери, докато дъждът се усилва все повече.
— Не мога. Нали съм тайна.
— Чуй ме, миличка. Иска да ти направи оферта и каза, че не бил готов да рискува — цитирам — „значителна сума пари“ за автор, на когото не е виждал и очите.
— Да си задържи парите. Няма начин да се срещна с него. Даже не ща да пиша втора книга.
— Какво, и Марша Мелоу да се окаже литературна еднодневка? „Бум-бам, благодаря ти, скъпи читателю!“ Трагедия… Но това, разбира се, си е изцяло твое право. Аз все пак ти предлагам да се срещнеш с него и да чуеш какво има да ти казва, преди да решиш какво да правиш.