— Няма да се срещна с него, Мери. „Пръстените“ бяха случайно попадение. Не мога да напиша втора книга, ако ще и за… Все пак колко предлага? Десет или двайсет хиляди?
— Както казват в телевизионните състезания „По-високо, по-високо!“.
— Какво, трийсет бона за нещо, което даже не съм написала? Абсурд.
— Не, скъпа, това е издателският бизнес. Издателите най-редовно плащат за неща, дето още не са прочели, това е и, слава Богу, това се случва доста често. И, между другото, ако Джейкъбсън иска следващата Мелоу да е негова, ще трябва
да се изръси с доста повече от трийсет бона.
— Мери, няма да има следваща… Колко повече от трийсет?… Чисто хипотетично, защото нямам втора книга в себе си и това е.
— Лили, разговорът извънредно изпростя — отсича Мери. — Искам да кажа, ако повече никога не възнамеряваш да сваляш капачката от химикалката, не виждам защо седя тука на проливния дъжд и обсъждам хипотетични шестцифрени аванси за несъществуващи книги.
По дяволите! Хвана ме на въдицата и много добре го знае.
— Виж, да предположим, че се срещна с него… от чиста любезност, разбира се.
— Разбира се.
— Какво ще му попречи да се разприказва.
— Вече съм помислила за това. — Мери посяга към чантата си, изважда един плик и ми го подава. — Можеш да го прочетеш по-късно. Договор, който адвокатът ми написа вчера. Забранява на Джейкъбсън да издава по какъвто и да било начин истинската идентичност на Марша Мелоу под страх топките му да не бъдат изядени от ротвайлери в перуки и тоги. Сигурна сьм, че смирено ще положи мазния си палец на пунктираното място.
— Чакай малко. Значи си го направила вчера? Каза, че си говорила с Джейкъбсън днес сутринта.
— Скъпа, да не мислиш, че просто си седя на дебелия задник за моите петнайсет процента. Аз мисля в перспектива — за разлика и от авторката си, и от нейния издател.
Летя към офиса на… оо, тринайсетото или четиринайсетото небе. Шестцифрена. Освен ако не брои пенитата, това означава повече от сто хиляди. Е, може да са точно сто хиляди, но пак си е истинско богатство. С толкова пари мога да направя какво ли не. Като например да си платя ипотеката… Скучно. Добре де, мога да си купя едно от онези сладки малки аудита, дето приличат на кукленски коли (първо трябва да взема книжка) или пък дървена наколна къщичка на плажа на Малдивите (където и да е това), или пък да спася малко китове (съвсем малко, така си мисля, за сто хиляди). Мога да купя прошката на Лиза с десетина нови гардероба или пък…
„Не, не можеш — казва Вътрешният Глас. — Освен ако не възнамеряваш да Й кажеш.“
Мамка му. Бях забравила за мама. Усещам как се спихвам като пробит балон и пристигам на работа мокра до кости и потисната.
Действителността е толкова гадна.
В офиса има нещо различно. Да — цветя. Бюрото ми не се вижда от тях. Бели лилиуми покриват всеки квадратен сантиметър от пространството, което деля с Джули. Добре че си е направила прическа на футболна съпруга, та виждам част от
леко червеникавите й букли над цветята.
— Страхотни са, Джули — казвам и сядам. — Алън май наистина е хлътнал по теб.
— Не са за мен. За теб са.
— От Алън?
— Да гледа да не са. Хайде по-бързо чети картичката, защото се побърках от любопитство кой ги е изпратил.
Започвам да ровя за малкото пликче из хектарите от целофан, намирам го и го отварям. Изваждам картичката и я прочитам.
Лили — не знам как да ти се извиня за поведението си. Надявам се да ми позволиш, да се реванширам с една вечеря — Джейк. ххх
Свличам се шокирана на стола си. Цветя и извинения. От Джейк. Най-неизвиняващият се и най-неподаряващият цветя мъж на света. Но съм толкова развълнувана, колкото и озадачена. Даже се е подписал с целувки — три броя. Макар че може да означава и троен Х, като порно. Не, по-добре да не се задълбавам на тая тема… Цветя. От Джейк. Майко мила.
„Престани — изсъсква Вътрешният Глас (който, да си призная честно, наистина започва да ми лази по нервите). — Единственото, което иска, е да ти свали гащите.“
— От кого са? — пита Джули.
— От едно старо гадже.
— Май много му се иска да ти свали гащите.
„Нали ти казвам?“ — самодоволно се обажда Вътрешния Глас.
— Не знам какво цели — казвам.
И, честно казано, наистина нямам представа що за игра е подхванал Джейк. Но нямам време за размисъл, защото чувам глас зад гърба си.
— Не знам как ще работиш на това бюро, дето е като изложбата на цветя в Челси.