Диди. Преди Люис да постъпи на работа, в „Работещо момиче“ се изредиха трима други главни редактори. Диди ги разкара всичките. Предшественикът на Люис я ненавиждаше. Нещата стигнаха дотам, че даже я заведе на обяд „за разведряване на атмосферата“. Два дни по-късно си събра нещата от бюрото. Или, както се изказа Джули: „Горкият нещастник едва ли е предполагал, че ще уволнят не нея, а него“.
— Извинявай, Диди. Тъкмо щях да ги разчистя.
— Е, като свършиш, иди при Люис. Иска да те види — изсумтява тя.
— О, видял е цветята — надава писък Джули. — И се е принудил да предприеме нещо.
— На твое място щях да си спестя тъпите идеи — казва Диди.
Какви идеи? Единственото, което ми хрумва, е, че иска да ме уволни, задето съм се държала като идиотка вчера на съвещанието.
— Защо да не излезе с нея — възмущава се Джули.
Лично аз се сещам за няколко хиляди причини, всъщност.
Предполагам, че и Диди, защото превключва на презрителния си глас.
— Ами, Лили си е много хубаво момиче. Но мъж като Люис не се хваща толкова лесно. Нали знаете, той излиза с десетки жени. Жени могъщи, влиятелни…
Господи, говори, като че ли Люис е главен редактор на „Таймс“. А не на някакво скапано безплатно списанийце.
— … Не че искам да те обиждам, Лили — продължава, давайки ми ясно предупреждение, че ще каже нещо дълбоко обидно, — ти не си нито едното, нито другото. Само да видиш с тази, с която ще излиза довечера. Убийствена е. „Прада“ от глава до пети. — Диди хвърля неодобрителен поглед към мократа ми пола за 29,99 лири. — Тя е от банката, така че става въпрос за „работна вечеря“. — Жестът, с който изписва кавичките във въздуха, прави по-нататъшните обяснения излишни. Аз обаче само се чудя дали е казал на неговата Рос за госпожица „Банков Мениджър «Прада» от Глава до Пети“.
Диди си отива. Да пили на главата на някое друго отрудено копеле за работно време/кодекс за облеклото на работното място/правилна употреба на канцеларските материали/невдигане на телефона до третото или второто или първото иззвъняване…
— Кучка — изсъсква едва чуто Джули. След което се обръща към мен. — Не виждам защо Люис да не излезе с теб.
— Защото си има Рос.
— Има си какво?
— Няма значение. Ако ме беше видяла на съвещанието, щеше да знаеш защо. Излязох детето идиотче на компанията. От седмици се носят маса слухове и аз му дадох идеалното оправдание да съм първата.
— Няма да го направи. — Тревогата й е неподправена.
— Изобщо не ми пука — казвам и поставям цветята на пода. — Той е една груба и арогантна свиня. Мога и без тази тъпа работа. — Но не добавям: „Защото ще ми предложат шестцифрен аванс за книга, която даже не съм написала.“
— Щом не ти пука, защо се оглеждаш в екрана на компютъра?
— Не се оглеждам — отвръщам възмутено и бързо отвръщам поглед от екрана на компютъра. Изглеждам ужасно; удавени плъхове са изглеждали по-представително от мен. Ставам и приглаждам мократа си пола. След това поемам решително — е, почти решително — през офиса.
Когато стигам до вратата на Люис, всичката ми решителност се е изпарила. Не искам да ме уволняват, със или без шестцифрен аванс. Надничам през стъклото. Той изглежда толкова добре. Изобщо не искам да ме уволнява някой толкова добре изглеждащ. Той седи на бюрото си, навел глава, и пише нещо. Почуквам плахо и той ми махва да вляза, без да вдига поглед.
— Ей сега — казва. — Седни.
Къде да седна? До стената има диванче, но то е светлобежово и мокрите ми дрехи ще оставят големи мокри петна. Не ми се ще да изглежда все едно съм се подмокрила, особено пък ако ще ме уволнява. („Толкова съм доволен, че се отървахме от тази, Диди — тя не беше с всичкия си.“) Издърпвам един стол от масата за съвещания, обръщам го и се настанявам. По дяволите. Столът е в средата на стаята, на около два метра от бюрото му. Чувствам се разголена и ще бъде точно така, ако той вдигне поглед, докато си кръстосвам краката. Просто трябва да си държа колената залепени едно за друго. И, Господи, тук е горещо — като в сауна. Лепкавата жега кара мокрите ми дрехи да обгръщат тялото ми още по-плътно. Поглеждам си потника. Мамка му. Сутиенът ми. Вижда се целият. Ще си помисли, че съм си прекарала обедната почивка в участие на някак състезание за мис „Мокра флан…“.
— Извинявай — казва, но изобщо няма такъв вид. Оставя си химикалката и вдига поглед — аагх! — право към сутиена ми. — И освен това вчерашното съвещание беше истински провал…
Ето, започва се. Поеми дълбоко въздух и се опитай да не плачеш, Лили.