— Пълна идиотщина от край до край. Загуба на време за всички…
Добре, добре, схващам картината.
— … И, както всичко останало тук, потискащо с липсата си на плам и въображение.
Той млъква и ме поглежда с присвити очи. Като си помисля, предпочитам версията с влажния поглед, която зърнах за малко в понеделник сутринта, защото тази ме плаши.
— Лили, ще бъда откровен с теб…
Олеле. Първо се обръща към мен по име, а след това ще бъде откровен. Частта от разговора с „Боя се, че ще трябва да се разделим“ сигурно не е много далеч.
— … Издателите ми дадоха два месеца да преобърна нещата. Ако не успея, списанието фалира. Налагат се някои значителни промени…
Да, да, промени, съкращения. Моля те, давай по същество, защото това е мъчение.
— …Но, честно казано, всичко, което видях досега, е толкова второкачествено, че не знам откъде да започна.
И започваш с мен, нали? Защо иначе съм тук?
И защо трябва да е толкова хубав? И умен? Защо не може да ме уволни някой грозен и тъп глиган с плешивина, с наресан кичур отгоре и пърхот по яката? Това поне щях да го понеса.
— Като си говорихме онази сутрин, ти ми каза нещо, което нито един редактор не иска да чува…
Значи това ще му е оправданието? Фактът, че съм му казала, че списанието е боклук.
— … След пороя от всички безсмислици и подмазвания, които чух — гневно продължава той, — беше крайно…
Господи, защо не побърза, сълзите напират в очите ми и ще ревна всеки момент.
— … освежаващо.
Чакай малко, това не беше в сценария.
— Беше честно и ми даде първата искрица надежда, че не сме загазили безнадеждно. И освен това наистина имам желание да чуя още твои мнения. Какво ще кажеш да излезем на обяд?
Смаяна съм. Тъкмо се канех да потъна в океан от сълзи и той развали всичко с… моля? Какво прави той? Идва към мен? Но все още е ядосан. Сигурно не идва към мен… Не разбирам.
— Или, ако предпочиташ, на вечеря? Да, на вечеря е добре. Какво ще кажеш? — пита и изведнъж очите му стават като чинии.
По дяволите. Наистина идва към мен. И чака отговор, който очевидно трябва да е „да“, защото вечерята е фантастична идея. Ама чакай малко. А неговата Рос? Може вече да е бивша Рос, в който случай вечерята пак е фантастична идея. Ако имаше начин да разбера. Господи, моля те, дай ми знак.
— Ъмм… Ъъъ… Ъмм — започвам да мънкам.
Така ли ми се струва, или тук е адски горещо? Да му се не види, това пара ли е? От скапаната ми пола наистина се вдига пара. Голям срам.
— Оставям на теб да решиш, Лили. — Люис нетърпеливо вдига химикалката си — явно не е готов да изчака годината или две, които са ми необходими да завърша едно изречение.
— Не, не, нямам нищо против една вечеря — изричам внезапно одарена с членоразделна реч. — Наистина ще ми е приятно.
Млъквам, защото го виждам. Знакът, за който се молех, през цялото време е стоял на бюрото му. Красива дървена рамка за снимки. В която има снимка. На жена. Рос? Тя е… Господи, зашеметяваща е — малко прилича на онази, как й беше името, дето се въргаля на плажа в черно-бял бански в рекламата на Калвин Клайн… Кристи Търлингтън, точно така. Прекалено е млада, за да е майка му. Той забелязва накъде гледам, привидно несъзнателно докосва рамката и успява да я помести точно толкова, че вече да не виждам снимката… Значи със сигурност не е майка му. Гадняр. Сваля мен, а още не е приключил с тази Рос. Тя все още е в рамка — буквално. Той е обвързан. Обвързан гадняр. Ами онази „Прада“ мадама от банката — и днешната работна вечеря?
Господи, какво им става на тези мъже? По-точно, какво им става на тези, с които аз излизам?
— Отбий се на излизане при Диди и уточнете дата — предлага той, навежда глава и отново се потапя в работата — освободена съм.
Колкото да съм бясна, нещо не мога да кресна: „Сигурно се майтапищ, двуличен, двупистов плъх такъв“, затова пък измърморвам:
— Добре.
Отлепям мокрите си дрехи от стола и напускам сред облак от пара.
— Вечеря? — пита Диди с едва прикрито изумление. Кимвам безизразно. Нямам представа защо съм застанала пред бюрото й и уговарям среща, след като трябва да бягам възможно най-далеч. Сигурно се дължи на вродения ми страх от всякаква власт — Люис може и да е гаден женкар, но все пак ми е шеф. Типично в мой стил. Кралицата може да заповяда да ме обезглавят, а аз ще я улесня, като отбележа пунктирана линия на врата си.
— Е, кога ще ти е удобно? — пита Диди.
Всъщност никога.
— Боже, три часа ли е станало? — учудван се театрално. — Направо забравих. Трябваше да съм при… очния лекар!… Контактните ми лещи. Истински кошмар.