Диди ме поглежда подозрително.
— Споменах го, Диди… Миналата седмица. Съжалявам. Трябва да бягам.
И не съм постигала такава скорост от бягането на сто метра в десети клас.
9
— Дай да се изясним, Лили — казва Ант. — Някакъв издател иска да ти бутне сто бона, бившият ти — който според мен беше истинско говно, но откъде ли пък да знам аз? — ти е купил толкова лилии, че направо може да бъде провъзгласен за почетен педал, а страхотният ти шеф иска да те изведе на вечеря.
Кимвам.
— И това е бил най-отвратителният ден в живота ти?
— Ъ-хъ.
Той подигравателно вдига вежди.
— Нищо не разбираш — възмущавам се аз. — Изобщо не е толкова просто.
— О, извинявай. Сигурно съм пропуснал нещо. Я почни отначало.
Напълвам чашите от втората бутилка вино — първата свърши за нула време (беше жизнено необходима) — и се връщам отначало.
— Не мога да напиша втора книга. Дори не знам как написах „Пръстените“. Беше чист късмет.
— Прекалено добре си се справила на повече от триста страници, за да е чист късмет.
— Бях ядосана. Отмъщавах си на Джейк. Беше случайност.
— Хайде стига. Каквито и да са били мотивите ти, ако не можеше да пишеш, нямаше да успееш. Щом си могла да го направиш веднъж, значи можеш и втори път.
— Ант, дори и да мога, какво ще правя с всички тези пари?
— Да ти имам проблемите, скъпа. Иди го кажи на бездомниците, дето ровят по кофите.
— Престани да ми се правиш на много умен. Знаеш какво имам предвид.
— Ще се наложи да кажеш на майка си. Ще го преживее. Току-виж дори те изненадала.
— Какво ти призна миналата вечер, Ант?
— Не сменяй темата.
— Виж сега, правила съм опити да й кажа. Но не мога.
— Няма да е толкова страшно, колкото си мислиш. Аз казах нашите, че съм гей.
— Да бе. Пет минути преди да заминеш за Ню Йорк. „Мамо, татко, чао. Много ще ми липсвате и, между другото, да знаете, че не си падам по момичета… Я, ето го и таксито ми.“ Случайно да си се виждал с тях, откакто си се прибрал?
— Бях зает.
Мой ред е да вдигна подигравателно вежди.
— Наистина бях зает — протестира той. — Ще стигна и до тях.
— Ант, признай си. След като им каза, отношенията ви се скапаха напълно, нали?
— Е, не са идеални, но ми повярвай, че докато не знаеха, беше по-лошо. Всичките тия лъжи ме побъркваха — да се преструвам, че причината да харесвам „Спасители на плажа“ е същата като при останалите мъже… Както и да е, достатъчно за мен. Защо перспективата да излезеш с този бройкаджия толкова те плаши?
— Кой бройкаджия?
— Шефът ти — не онова говно Джейк.
— Ант, в офиса му беше като турска баня — адски унизително.
— На мен ми звучи доста секси. Значи, той те харесва, ти го харесваш. Излез с него.
— Като стане въпрос за мъже, аз привличам гаднярите като магнит. Прав си за Джейк, а Люис е по-лош и от него. Един бог знае с колко жени излиза едновременно. Джейк поне се държи като лайно само с една жена… Така си мисля.
— Не си вади така бързо изводи за Люис. Тазвечерната му вечеря може наистина да е работна.
— Глупости. Никой не ходи с банковия си мениджър на вечеря и освен това ти казах за снимката.
— Не го ли попита коя е? Може да е сестра му
— Кой си държи на бюрото снимка в рамка на сестра си. Освен ако не е… Пфуй! Отвратително. Не, той си има гадже, от което следва, че е говно, от което следва, че не трябва да го докосвам и с пръчка… Уф, толкова е потискащо — казвам и изпразвам чашата си, след което моментално я напълвам. — Защо не ми се падне някоя нормална твоя версия… Не, това не съм го казала. Ти правиш секс с половин Манхатън — пред теб Джейк и Люис направо са целомъдрени. Ти реши ли какво ще правиш с Алекс и Фреди?
— Франки е, и не, не съм решил. Мислех че от пет хиляди километра разстояние ще ми е по-лесно… Но не е. Двамата сякаш се преливат един в друг. Господи, толкова е трудно — казва той и изпразва чашата си. Докато му сипвам остатъка от бутилката, Ант добавя: — Отивам в магазина за още.
Оставям самолета на автопилот, пристягам парашута на гърба си и вдигам резервния от пода на пилотската кабина, след това отивам отзад, където двамата ми пътници нервничат в креслата си.
— Имаме малка техническа неизправност — обявявам спокойно. — Май съм забравила да заредя гориво. Голяма съм патка — понякога съм си такава. И освен това след пет минути двигателите ще спрат и ще се разбием в непроходимата джунгла. Добрата новина е, че имаме парашути. Лошата е, че са само два. Тъй като съм си сложила единия, ми се струва най-справедливо да изхвърля другия и да ви оставя и двамата да пукнете. В края на краищата на кого ли ще му липсват червеи като вас двамата?