— Ч-ч-чакай малко — започва да пелтечи Джейк. — Аз съм писател. Имам фенове.
— Ха. Шайка брадати мърди — изхилвам се подигравателно аз. — На мен ли ще ми говориш — писателката на бестселъри, шибаният издателски феномен, „безстрашният нов глас на дамската проза“ — (И т. н.) — за фенове? Не, ако искаш да живееш, ще трябва да ми предоставиш по-убедителна причина.
Съкрушен от жестоката истина, Джейк се свива в креслото.
— Ами ти, Люис? — продължавам аз. — Нещо си много мълчалив.
— Колко пъти да ти обяснявам, Лили? — Вдига той големите си кафяви очи към мен. — Тя е само едно лице в рамка. Не означава нищо за мен. Нищо. Казвам ти. Само теб обичам… Само теб съм чакал цял живот.
Ха, обзалагам се, че го казваш на всички жени в самолети, които всеки момент ще се разбият в джунгла, бъкаща от отровни паяци и мечки гризли, когато се молиш за единствения останал парашут.
— Гризли ли? — обажда се Джейк. — В тропическите джунгли няма гризли.
— Млъквай — отсичам. — Те са… ъм… амазонски горски гризли. Слушай какво, това си е моята фантазия и мечките ще живеят, където си искам. И тъй като си досадно хитро копеле, не получаваш парашута.
Джейк избухва в плач. До него Люис се обляга в креслото си видимо облекчен.
— На твое място нямаше да съм толкова доволен — обръщам се към него, — защото и двата парашута са в мен… Освен ако не ми дадеш убедително обяснение за снимката — такова, в което не фигурират съпруги и гаджета… Нито кръвосмешение.
— Тя е… Тя е… сестра ти.
— Моля?
— Казах, че няма да е лошо да се обадиш на сестра ти — повтаря Ант и напълно съсипва така внимателно съчинената ми пиянска фантазия — изпихме и трета бутилка и тя си свърши работата.
— Да се попържи малко — изломотвам с надебелял език.
— Опасното в плана ти е, че тя сигурно крои планове за отмъщение… Освен ако, разбира се, нямаш нищо против утре сутринта майка ти да вземе „Мейл“ и да види някоя твоя размазана снимка от рожден ден на първа стр…
Паднала съм от дивана и съм грабнала телефона, още преди той да е довършил изречението.
— Лиза, здрасти. Съжалявам. Не, наистина, наистина, наистина съжалявам — изричам на един дъх в слушалката. — Моля те, не го прави.
— Какво да не правя? — съска Лиза.
— Не знам… Каквото там си мислиш да правиш.
— Мислех да те убия, Лили.
— Напълно заслужавам да умра. Отвратителна съм. Не знам какво ми стана.
— Аз знам. Ти си страхлива. Аз съм свикнала, но защо трябваше да слагаш мен на топа на устата? Сега мама иска да ми конфискува паспорта.
— Е, ти нали и без това не искаш да ходиш в Хонконг… Искаш ли?
— Не е там работата. Искам да си реша аз, така, както те оставих ти да решиш дали да й кажеш за скапаната книга… Което ти няма да направиш. Жалка история.
— Ще ми простиш ли някога? — хленча аз.
— Защо да ти прощавам, по дяволите? И освен това май си пияна. Колко обърна, преди да се престрашиш да ми звъннеш?
— Лиза, толкова съжалявам.
Мълчание.
Решавам да приложа татковата тактика — неочаквана промяна на темата.
— Татко си има любовница — казвам.
— Боже, наистина си пияна.
— Не те лъжа. Изневерява на мама.
— Татко! Глупости на търкалета.
— Изневерява й. Видях му любовницата. Руса, със сандали с каишки и й се виждат лакираните нокти, и той си слага афтършейв заради нея.
— Идвам веднага. Каквото и да правиш, само не заспивай.
— Какво ще правим, по дяволите? — питам.
— Ще му вдигнем скандал, естествено — отвръща Лиза, като че ли това е най-очевидното нещо на света.
Дойде преди час. Изпихме четвърта бутилка и тя се присъедини към моето замаяно недоумение. Ант е необичайно мълчалив по темата — което вероятно се дължи на факта, че се налива най-много. Но сега проговаря:
— На ваше място щях да оставя нещата така.
— Как можа да го кажеш, Ант? — възкликва Лиза. — Това е баща ни. Не можем да го оставим да се прави на глупак
— Естествено, че можете. Той е голям човек. Кои сте вие, та да го съдите? На вас приятно ли ви е, когато родителите ми се месят в живота ви — и ви казват кой може и кой не може… ами, да отиде в Хонконг, например?
— Това е различно — възмущава се Лиза.
— Лиза е права — правя се на съгласна аз — още ми е ужасно сърдита, така че е възможно най-умното от моя страна.
— Предлагам ви, преди да се хвърлите в бой и да почнете да издавате присъди, поне да се убедите, че знаете фактите — възразява Ант.