— Какво толкова има да знаем? — прекъсва го Лиза. — Той чука някаква дропла със сандали на висок ток.
— Чуй се само. Звучиш като разгневена средновековна тълпа. „Сандали на висок ток! На кладата!“ А ти е известно само, че горкият човек е пил едно питие с нея.
— Да, след като е казал на мама, че отива в Бирмингам да гледа някакви машини за правене на закачалки. Защо ще лъже, ако е толкова невинен? — питам аз.
— Е, добре, може и да си има любовница. Но дори да е така, сто процента не знаете всичко — загадъчно отвръща Ант, а може и да не е загадъчно, но на мен ми се струва така, защото съм пияна.
— Какво искаш да кажеш? — пита Лиза.
Ант свива рамене.
— Я чакай — изписквам аз. — Изповедта на мама. Какво ти е казала, Ант?
— За какво говорите, по дяволите? — пита Лиза.
— Вчера вечерта мама минала оттук, преди да се прибера — обяснявам аз. — Направила изповед пред отец Антъни от Църквата на Светия Разврат. Той не иска да ми каже какво му е признала, но сто процента има нещо общо с татко и госпожица Сандали с Висок Ток.
— Нищо общо няма — казва Ант. — И, Лиза, преди да попиташ, ти казвам, че няма да ви кажа и под страх от изтезания.
Тя го поглежда кръвнишки, но той не й обръща внимание.
— Вижте какво, най-добре ще е да оставите на мира родителите си. Оставете ги сами да се оправят. Тревожете се за собствените си проблеми… Те май не са малко.
— Затваряй си устата, Ант — отсича Лиза. — Нямаше да говориш така, ако се беше подпалил бракът на твоите майка и баща.
— Е, и какво смятате да правите? Да поканите на неделния обед брачен консултант? Да наемете частен детектив?
Това последното не трябваше да го казва.
10
Настина не трябваше да го казва.
— Защо се съгласих, мътните ме взели? — мърморя, докато следвам Лиза по скърцащото стълбище в порутената стара сграда в Клеркънуел.
— Защото така трябва — отвръща тя абсолютно убедено.
Стигаме до горе и се озоваваме пред мърлява зелена врата. Надписът на нея гласи: PARAMO NT IN EST GATIO S (IN ERNATIAL), (Paramount investigations(international) — Мащабни разследвания(международни) — б.ред.), което щеше да прилича на някакво зловещо предупреждение на латински, ако мислено вече не бях попълнила липсващите букви.
— Откачена работа — казвам. — Дай да се махаме, преди да е станало късно.
— Вече няма път назад. Просто си мълчи — аз ще говоря — казва Лиза и отваря вратата.
— Заповядайте, заповядайте — избумтява грубоват глас. Източникът му е дебел и потен мъж на средна възраст, напъхан зад някакво миниатюрно бюрце. Нямам думи. Лепнал е на ухото си телефонна слушалка и с едната ръка закрива микрофона. — Паркирайте си сладките задничета — продължава той и посочва двата пластмасови стола.
С Лиза разчистваме натрупаните отгоре им папки, сядаме и зачакваме да си свърши разговора.
— Знам, че е било пълна тъмница, Артър… А, да, и си се бил покачил на дърво… И че копелето е хитро, всичко това го знам, но първото, което е трябвало да направиш, е да провериш дали си свалил шибаната капачка на обектива… Вярно, Джеймс Бонд не се е занимавал с брачни спорове, но се ловя на бас, че ако се беше занимавал, е щял да свали скапаната капачка… Какво искам ли? Искам да се лепнеш за копелето като лайно за чаршаф и да го изловиш отново… Не, в общи линии само това… И какво очакваш да покажа на госпожата? Снимките от отпуската ми ли?… Не знам, гледай да свършиш работа… Моля те… Да, и аз те обичам.
Той затваря телефона и ме забелязва как гледам Лиза с присвити очи. Защо изобщо й позволих да ме довлече тук?
— Извинявам се, дами. Един от най-старите ми оперативници. Май повече няма да го използвам — обяснява и ни оглежда отгоре додолу — което в случая с Лиза не е трудно, защото полата й не би прикрила коленете и на кукла Барби. Мъжът се изправя и подава дундеста ръка. — Да приключим с формалностите. Колин Маунт — главен директор и старши следовател на „Парамаунт Инвестигейшънс… Интернешънъл“. С какво мога да ви помогна? — пита той краката на Лиза.
Тя е заета да рови из чантата си за единствената снимка на татко, която успяхме да открием за толкова кратко време. На нея той е облечен като неособено въодушевен Дядо Коледа на благотворителната коледна разпродажба на клуба на консерваторите. По изражението му може да се предполага, че си мисли: „Защо изобщо позволих да бъда довлечен тук?“ Какъвто бащата, такава и дъщерята — каквато майката, такава и другата дъщеря. Лиза изважда фотото от чантата си и му го подава. Той го поглежда и се разсмива.
— Искате да го намеря ли? Още ли не са ви казали бе, сладурчета? Той не съществува, измислица е. — Поглежда каменните ни физиономии и веселието му секва. — Съжалявам… Не можах да се сдържа.