— Той си има любовница — съвсем безизразно заявява Лиза.
— Хванали са го да оправя джуджетата ли? — Мъжът сподавя поредния си кикот. — Извинявайте, извинявайте, това не съм го казал. Имах кофти ден. Трябва малко да разпусна. Значи любовница. Неприятна работа. И за коя от вас, принцеси мои, е женен този чичо?
— Това е баща ни — отвръща Лиза с тон, намекващ, че е започнала да осъзнава безкрайната тъпота на идеята си да отвори „Жълтите страници“ и да набере телефона на първия попаднал й частен детектив.
— Баща ви ли? А аз си мислех, че тоя ще е пълен будала да изневерява на кукличка като някоя от вас двете. А сега, ако нямате нищо против сам да си надуя фанфарите, дошли ето тькмо при когото трябва. Брачните афери са моята специалност. Няма сценарий със сваляне на гащите, с който да не мога да се справя. Кажете ми сега какво знаете, а след това ще обсъдим плановете и стратегиите.
— Парамаунт Инвестигейшънс? Сценарий със сваляне на гащите? — беснея, докато излизаме на улицата. — Чу ли го? Нарече ни куклички. И ако се беше навел още малко да ти надникне под полата, направо щеше да падне на пода.
— Дай да се разберем, това мина — процежда през зъби Лиза. — Оттук нататък аз ще се разправям с него.
— Да, ама сметката на това влечуго я плащам аз. Направо не мога да повярвам, че му дадох чек. За триста лири.
— Е, нали се чудеше за какво да си харчиш парите. Това, което вършим, е правилно. Не можем да поискаме сметка на татко, без да знаем какво точно прави. И престани да опяваш за парите. И без това си ми длъжница.
Вярно е. Предполагам, че ако повторното вписване в книгата на добрите след бомбата с Хонконг струва неколкостотин лири, то парите ще са похарчени за добро. Само дето ми се щеше по-скоро да й купя някоя рокля, вместо да ги харча за детектив, пред който чекиджията, дето ни се показваше след училище, изглежда като стълб на обществото.
Поглеждам си часовника. Закъснявам за работа с повече от два часа и даже не съм се обадила.
— Закъсняваш с почти три часа — посреща ме от вратата Диди.
— Извинявай, извинявай. Новите ми лещи вчера не бяха готови. Наложи се да си ги взема тази сутрин.
— Не знам защо не си сложиш очила — казва тя и ме пронизва през своите — две дъна от буркани, съединени в средата.
— Знам, че е смешно. Какво ли не прави суетата с хората — отвръщам и се отправям към бюрото си, преди тя да допълни нещо за бедствието с изпаренията в офиса на Люис.
— Тази сутрин си самата популярност — посреща ме Джули, взема тетрадката с бележките и започва да чете. — Обади се някаква жена. Не си каза името, но каза, че искала да говори с теб за онова нещо.
— За какво?
— Точно така каза. За онова нещо.
Само Мери ще е била.
— Обади се майка ти. Не каза защо — нещо ми се стори малко нещастна. Обади се и Ант. Много приятен глас. Сигурна ли си, че е обратен?
— Сигурна съм.
— Жалко. Каза, че се надявал със сестра ти да не сте свършили някоя глупост…
Да, за цели триста лири.
— … И каза да му се обадиш. Каза, че било наистина, ама наистина спешно. А, обади се и някой си Джейк. Страхотен глас. Цветарят?
Кимвам.
— Какво искаше?
— Каза да ти кажа, че обявявал гладна стачка, докато не вдигнеш телефона. Много беше забавен.
— Да гладува. Няма да му се обадя. Поне през следващите милион години. Животът ми и без него е достатъчно усложнен. Нещо друго интересно?
— Да, Люис кръжи наоколо като разгонен лешояд. Не желае да общува с мен. Чака да се появиш ти. Какво стана вчера в неговия офис? Предполагам, че не те е уволнил.
— Не съвсем — отвръщам с надеждата да не ме притиска за повече подробности. Никакъв шанс. Джули си е Джули и не мирясва, докато не изцеди от жертвата си и последната капчица клюка.
— Хайде, разказвай.
— Нищо не е станало. Най-обикновени фирмени дела.
— Какви фирмени дела?
— Никакви. Обикновени. Точка. Ясно?
— Значи не е ясно. Какво стана?… Сетих се. Поканил те е на среща, нали?
Не отговарям.
— Знаех си — триумфално заявява Джули. — Надянам се да си казала „да“. Ако не бях толкова луда по Алън, можех да прекарам няколко часа седнала на Люисовия…
— Не, не съм му казала „да“. Той е пълен нещастник и ако ще да гние в…
Не довършвам изречението, защото Люис е излязъл от кабинета си и се насочва към мен.
Мамка му, мамка му, мамка му. Сега какво ще му кажа? Вярно, че е пълен нещастник, но всъщност не мога да му го кажа, нали? Имам само един изход. Бъркам в чантата си и започвам да ровя за тефтера си. Отварям го на „Б“, грабвам телефона и трескаво започвам да набирам номера. Моля те, моля те, моля те, вдигни, мисля си, докато Люис идва все по-близо. Вдига на четвъртото иззвъняване и грубо отвръща: