— Да-а.
— Джейк, здрасти. Аз съм.
— Здрасти, Лили. — Тонът му омеква като сладолед под сешоар. — Радвам се, че се обади… Сигурно, за да ми обясниш какъв съм задник, а?
Люис забелязва, че говоря по телефона, и спира на дискретно разстояние — достатъчно далеч, за да е възпитано, но достатьчно близо, за да чува всяка моя дума.
— Не… Ъм… Не точно, Джейк — казвам аз. — Онази вечер. Мисля, че и двамата… Знаеш. Бяхме станали с лице към чаршафите. Или нещо такова.
„Какво правиш, да те вземат мътните? — изумено заеква Вътрешният Глас. — Защо откачаш мръсника от куката?“
Разбрах. Напълно съм се побъркала. Но след като съм започнала…
— Много си сладка, Лили — казва Джейк. — Не е нужно да говориш такива работи. Аз се държах отвратително. Извинявай.
Майко мила, пак извинения. От Джейк Бедфорд.
„Не се връзвай, момиче“ — предупреждава Вътрешният Глас. Твърде късно. Вече съм прекрачила парапета.
— Но можем пак да опитаме, нали? — продължава Джейк. — Какво ще кажеш да излезем на вечеря?
— Вечеря? Може. Ще бъде прекрасно, Джейк — казвам и поглеждам Люис, който се прави на безкрайно заинтригуван от надписа на Диди „НЕ ПОСТАВЯЙ НАПИТКИ ВЪРХУ КОПИРНАТА МАШИНА“ (върху който Джули е добавила с молив & НИТО ГОЛИ ПОТНИ ЗАДНИЦИ). Ушите му вече трябва да са червени като домат.
— Добре, какво ще правиш утре?
— Ъм… Май нищо.
Е, това сега защо го казах? Не трябваше ли да се правя на заета? „Завинаги“ — добавя Вътрешният Глас.
— Добре, значи утре — решава Джейк. — Какво предпочиташ? Италиански ресторант? Френски? Какво ще кажеш за новия…
— Не знам… Каквото и да е. Изненадай ме. Трябва да бягам. Шефът ми май иска нещо… Чао… О, Джейк, благодаря за цветята. Много красиви бяха.
Затварям телефона и забелязвам, че Люис в крайна сметка май не иска да ме види, защото се лепва за пъпчивия шестнайсетгодишен. Браво, успях. Джули ме гледа възхитено.
— Какво има? — питам.
— Не знаех, че толкова си те бива. Беше божествена.
„Божествена ли? Беше напълно луда“ — опява ми Вътрешния Глас.
— Защо?
— Защото отправи на Люис предизвикателство. Ако изобщо има нещо мъжко в него, сега ще е готов да убива, за да се докопа до теб. И така трябва.
— Джули, идеята не беше такава — отвръщам истински разтревожена. — Искам Люис да ме остави на мира.
— Да-да, аз тоя театър съм го играла милион пъти. Само гледай какво ще стане. Ще те напъпли като шарка. И защо пък искаш да те остави на мира?
— Защото си има гадже.
— Е, и?
— Сложил е снимката й на бюрото си. Нещата явно са сериозни. Той е влечуго.
— Мен тия „сериозни“ гаджета никога не са ме притеспявали — заявява тя, вдига рамене и намества бейзболната си шапка от „Бърбъри“ (днешното допълнение към вчерашното сьрчице от „Тифани“). — Но с теб сме различни.
Различни сме, но това е последният ми проблем. Ами ако е права? Ами ако обаждането ми на Джейк е превърнало Люис в проточила лиги сексуална хрътка? О, Боже, ами ако не е права, а Ант е бил прав и ако изобщо не е вярно, че онова в рамката е било Рос? Ами ако в момента Люис седи в офиса си и смърка бутилка коректор, докато се опияни достатъчно, че да се намушка с нож за писма? Не ми се мисли, и в двата случая. Но който и да е от тях, е по-приятна тема за размисъл от переспективата за… Омайкамустараскапана… Среща. Още една среща с Джейк Бедфорд. Аз май наистина съм се побъркала. Телефонът ми звъни.
Гледам го и започвам да повтарям наум: „Моля те, само не е Джейк, моля те, само да не е Джейк…“ Джули сигурно ми прочита мислите, защото пита:
— Да вдигна ли аз?
Кимвам.
Тя вдига и започва да чурулика:
— Слуша личната асистентка на госпожица Бикърстаф. С какво мога да съм ви полезна? — След това слага ръка на микрофона и прошепва: — Онази с онова нещо. Ще говориш ли, или да й кажа да се го завре незнамкъде?
Посягам към телефона — с това поне мисля, че мога да се справя.
— Понякога се чувствам толкова на тъмно, колкото сигурно и милата ти майчица — почва с оплакванията Мери, още преди да съм казала и дума. — Защо не си ми казала, че си имаш секретарка?
— Нямам, повярвай ми… Какъв е този шум?
От другата страна се дочу нещо като продължителна пръдня. От много голям слон.