— Едно корабче си надува сирената, ангелче. Обаждам се от обществен телефон на крайречната улица.
— Защо?
— Вече нямам вяра на телефона в офиса ми. Залагам една лира срещу пени, че „Мейл“ го подслушва. Миналата вечер хванах тяхната хрътка да ми рови в боклука. Но аз винаги съм с една стъпка пред тях. Бях го заредила с една вмирисана скумрия, дето от не знам кога ми седи в хладилника. Сега надушвам мършата чак от Сохо — ама не съм съвсем сигурна дали това е
предимство. Няма значение. По работа. Има развитие…
Това изобщо не ми харесва.
— … срещата ни с Джейкъбсън е утре по обед…
А това още по-малко.
— … наела съм апартамент в „Лангъм Хилтън“…
Господи, какво ще правим там, делова среща или тройка?
— … и, ако обичаш, изобщо не си въобразявай, че ще дегенерира в някоя оргия а ла Марша Мелоу…
Оу.
— … Просто бях сигурна, че няма да се съгласиш, освен ако не е зад заключени врати и далеч от любопитни очи… Какво мислиш?
— Не знам.
— Предлагам ти да дойдеш и да се видиш с човека. Да го изслушаш. След това ще решиш. Аз няма да ти оказвам никакъв натиск да вземеш парите… Кълна се. Само ти ще си решиш. Напълно.
— Наистина не знам.
— Ангелче, ако не се срещнеш с него, няма да си го простиш в бъдещите поне десет години.
— Нали нямаше да ми оказваш натиск — изсъсквам.
— Казах, че няма да ти оказвам натиск да вземеш парите. Но съм напълно убедена, че ще бъде ужасна грешка да не се видиш с него. Ще има цял живот да се чудиш какво ли е можело да стане… И ще свършиш с клинична депресия. На трийсет на „Прозак“. На една стъпка от умопомрачението…
— Добре, добре, ще дойда.
— Браво. Чудесна си. Повярвай ми, така трябва.
Точно каквото каза и Лиза за частния детектив.
— … А сега, ако позволиш, ще ти дам един съвет. Рокля.
— Какво рокля?
— Облечи си рокля, скъпа. Нещо по така. Моите уважения, но досега не съм те виждал в друго, освен в дънки достойни за похвала благоразумни поли. Ако се издокараш с нещо, което поне малко да открива това, за което пишеш, ръката на Джейкъбсън може да придобие малко по-широк размах върху чека. Може и да е издател, но си е като всички мъже… Всъщност, даже повече от останалите. Как по-деликатно да ти го кажа? Нужна му е малко визуална стимулация.
— Господи — избухвам. — Съгласих се на една най-обикновена среща, а ти вече ме убеждаваш да се появя като стриптийзьорка.
— Извинявай, ангелче. Малко прекалих. Направо съм като твоя сводница — което за известен куриоз си е точно така. Облечи каквото искаш. Петдесетте ми пенса са почти на привършване. Целувам те, чао. Ще се видим утре. Във фоайето. Ако закъснея малко, не се стряскай — заблуждавам преследвачите. Ей ги, свършиха и пенитата. О-о-оп.
Тя затваря и ме оставя да беснея.
— Ти си дълбока вода, Лили. С кого ще се срещаш, облечена като стриптийзьорка? — пита Джули. Тя, естествено, е подслушала разговора от край до край — добре, че повече Мери говореше и Джули не е чула кой знае колко.
— С никого — отвръщам.
— На мен ми се стори друго.
— Това беше… ъм… банковия ми мениджър. Искам да ми разсрочи ипотеката.
— Аз веднъж опитах. Когато ме привикаха в „НатУест“ за овьрдрафта, отидох по изрязан потник и шорти. Не се получи. Копелетата пак ми скъсаха кредитната карта на две. Но ти се пробвай. Аз бих ти дала хиляда лири отгоре за тези цици.
Тя се разхилва, без да има и най-малката представа колко е близо до истината.
— Здрасти, Ант — провиквам се, докато си влизам у дома. — Извинявай, че не ти се обадих, но не ми остана никакво време. Направо няма да повярваш какъв ден беше. Наистина имам нужда да си побъбрим… Ант?… Ант!
Виждам бележка на масата. Даже от това разстояние изглежда прекалено дълга, за да е от типа „излязох за хляб и мляко“. Вземам я тревожно.
Лили,
Когато четеш това, аз ще съм в самолета. Извинявай, че се получи така, но се обадих да ти кажа. Обяснявам: Размислих. Алекс ми се обади тази сутрин в четири часа негово през нощта време. Сигурен признак, че държи на мен! Простил ми е. Вече даже не иска да се записвам в Анонимни Сексохолици, или не знам там какви. Говорихме цял час. Беше фантастично. Изобщо не разбирам какво съм виждал във Франки. Благодаря ти за подслона. Беше ми безкрайно приятно. Напомни ми, че истинските приятели се създават само в началните класове. За в бъдеще не трябва да се разделяме за толкова дълго. Отбий се в Ню Йорк. По всяко време. И повече да не съм чул, че „не можеш да си го позволиш“. Не мога да повярвам какво си направила. Известна тра-ла-ла! (Не го пиша, в случай че някой шпионин го прочете.) Знам, че не ти е лесно, но ще се оправиш. Един ден ще се събудиш и ще разбереш, че това е най-страхотното нещо, което си направила. Таксито ме чака. Ще ти звънна веднага щом с Ал приключим с целувките по сдобряването… Може да отнеме известно време. Обичам те.