Доплака ми се. Ант ми беше нужен, но той е в скапания самолет… обещал си е да е верен на Алекс — но доколкото го познавам — вече заглежда стюарда. Свличам се на дивана и запалвам цигара. Боя се до смърт от утрешния ден. Затварям очи и си представям как Джейк и Джейкъбсън кръжат около мен и точат лиги. Господи, как не съм се сетила досега? Даже имената им си приличат прекалено, за да ми е спокойно… Като че ли са част от някаква конспирация.
Държа се глупаво. Трябва да помисля разумно. Струва ми се, че нямам друг избор, освен да се срещна с Джейкъбсън. Мери каза, че никога няма да си простя, ако не го направя, по истината е, че тя никога няма да ми прости. Добре, с това мога да се справя. Ще отида. Ще се ръкувам сдържано, Ще му изслушам глупостите и ще си тръгна. С това мога да се справя. И ще си облека най-целомъдрената рокля — която мама (или поне преди Едуина Кюри версията й) би одобрила напълно,
Ами Джейк? Като тактика да разкарам Люис обаждането свърши работа. До края на деня не си подаде носа от кабинета. Но все си мисля, че едно просто: „Люис, благодаря, но според мен вечерята не е добра идея“ щеше да даде същия резултат — само че с допълнителния бонус да не се забивам на среща с него…
Коя е тази част от мен, която така отчаяно иска да отиде? Във всеки случай не е мрънкащият ми Вътрешният Глас. (Той обаче не престава да ми опява каква съм пълна и абсолютна идиотка. За щастие към четири следобед вече прегракна и се наложи да млъкне.) Не, трябва да е онази част от мозъка ми, която продължава да харесва Джейк — която винаги го е харесвала, даже когато се държа като свиня преди две години. Но пък, хей, нали се извини. Може да се е променил.
„Да бе, а може мечките да серат в тоалетни, а пък папата да е фанатичен будист“ — би казал Ант… Ако обаче не беше на някакъв скапан самолет.
Трябва да поговоря с някой, който да ми каже, че съм ненормална, само задето изобщо съм си помислила отново да се видя с него…
Лиза.
Тя го знае какво копеле е.
Тя беше свидетел какъв ад изживях, когато той ме заряза.
Тя ще ме разубеди.
Вдигам телефона и набирам.
11
Фоайето на „Лангъм Хилтън“ гъмжи от народ. Хитри европейци се разминават със скъпо облечени японски туристи и създават цивилизован хаос. Всички обаче застиват на място, когато вратите на асансьора се плъзват встрани и излиза той. И сред хилядите лица няма как да го обърка човек. Джон Траволта — красавецът на Холивуд, загорял до цвета на тиково дърво и като по чудо отново слаб, като тогава с тясната черна тениска в незабравимия финал на „Брилянтин“. Той минава през фоайето, без да поглежда наляво или надясно, докато не стига почти до въртящата се врата и не забелязва роклята… Или, може би мен в роклята.
Той застива на място, периферното му зрение улавя отблясъка на бляскавочерните пайети на подплатеното с корсет горнище. Обръща се към мен и оглежда опънатата по тялото ми като втора кожа тъкан; кожа усърдно зашита по всяка моя извивка от първокласни козметични хирурзи. След това прави няколко крачки към креслото ми. Спира на няколко метра от мен и ме пронизва — Господи как ме пронизва — с очи, неизгубили и атом от младежката си искра. Щраква с пръсти и някакъв от антуража моментално се откъсва от опашката и побързва да застане до господаря си.
— Обади се на хората на Камерън и им кажи много мерси, ама не, мерси — заповядва Траволта, без да откъсва поглед от мен. — Това е тя… единствената, която искам.
Успявам да запазя хладнокръвие и да му хвърля леко озадачен поглед.
— Извинявайте — обръща се най-после към мен. — Бях толкова пленен от красотата ви, че си забравих възпитанието. Прерових света за жена, която да играе с мен в „Отново в треска на нощта — годините на гангстерския рап“. Най-после я намерих.
— Но, господин Траволта…
— Моля ви, наричайте ме Джон.
— Джон, аз през живота си не съм заставала пред камера.
— Възможно е, но вие имате онова недоловимо… нещо. С моя помощ знам, че ще се справите… има само един проблем.
— Да?
— „Отново в треската на нощта“ ще трябва да играете моята любима. Интегритетът на сценария налага да се издигнем до самите висоти на човешката страст и да правим поетична любов, незапечатвана никога досега на целулоидна лента. Мислите ли, че ще можете… С мен? — пита ме той и неспокойно опипва легендарната трапчинка на митичната си брадичка. — Или предпочитате…