— Мери, виж, нищо не се е променила — стягам се аз. — Не му ща парите. Не мисля, че мога да напиша втора книга.
— А това не си и помисляй да му го казваш. Той е останал с впечатлението, че в главата ти гъмжи от секси романи, които чакат на опашка за компютъра. Разбра ли?
Кимвам.
— А сега малко ще се поупражняваме. Погледни ме, все едно съм ти казала, че не, не можеш да си вземеш още едно „Корнето“.
Изобразявам физиономия, която трябва да предаде разочарование — май това иска.
— Не е зле — казва тя. — Ето това искам да видя, когато Джейкъбсън назове сумата. Не ме интересува колко е голяма. Ще изглеждаш потресена от възмущение.
Телефонът иззвънява и Мери го вдига.
— Той е тук, скъпа — казва след малко. — А сега, нито дума. Просто си стой, излъчвай хормони и се възхищавай на Специален Агент Мери Макензи в действие.
Издателят ми не изглежда, както си мислех. Цялата подготовка от страна на Мери ме беше оставила с представата за… Ами, за онзи, дето ни се показваше с Лиза и когото, за голямо разочарование на полицията така и не успяхме да опишем в подробности от кръста нагоре. Но докато гледам как Мери се прегръща с Джейкъбсън като с отдавна изгубен приятел, ми прави впечатление на елегантен и дори старомоден — по онзи „Достатъчно стар, за да ми е баща“ начин. Той е висок и слаб, с гъста сресана назад прошарена коса — нещо като Кристофър Лий, добрал се за пръв път до роля на добрия тип в костюм от туид.
Мери се откъсва от него и царствено махва с пухкавата си ръка.
— Адам, да те запозная с авторката на „Пръстените на пръстите й“.
Опитвам се да стана, но усещам остра болка в ребрата… И какво е това пукане? Облягам се обратно на дивана и се чудя дали роклите с банели вземат жертви. Може да стапа медицински прецедент.
— Най-после да се запозная със загадъчното бижу, което очарова четящата публика… И какво бижу! — облизна си той устните, както Мери ме беше предупредила, и така ми дава първия истински поглед към вътрешния Джейкъбсън. — Мери, как опази тази млада дама в тайна? Тя е пленителна — мечтата на всеки публицист.
Изчервявам се, докато той ме съблича мислено. (Всъщност „разсъблича“ не е правилната дума — измъкването ми от тази черупка ще наложи съдействието на пожарната и специално режещо оборудване.) Той пристъпва към мен и поема ръката ми. Господи, надявам се, не се кани да я целува. Но той просто я задържа и казва:
— Марша Мелоу, не мога да ви опиша колко съм развълнуван.
Идиотска работа. Досега никой не ме е наричал Марша Мелоу в лицето. Винаги ми се е струвало като нечие чуждо име — нещо от корицата на книга. Но, предполагам, че през следващите трийсет или колкото и да са минути Марша ще съм аз. Играя роля и абсурдната рокля, в която съм се напъхала, е моят костюм. За последно играх театър в началното училище — госпожа Бобърка в „Лъвът, Вещицата и Гардеробът“. А сега играя… Е, не знам точно как да го кажа, но, както Ант несьмнено би се изразил, дали е бобър, дали е броня…
— И аз се радвам, че се запознахме, Адам — отвръщам, изненадана от хладнокръвната интонация на новата ми Марша Мелоу.
— Удивително, абсолютно удивително — диви се Джейкъбсън, докато се разполага на дивана срещу мен. — Вие опровергавате правилото, че писателите никога не изглеждат… Как да се изразя най-деликатно? Никога не изглеждат така, както пишат. Чудили ли сте се защо Анди Макнаб отказва да се покаже пред публика? Изписал е една кофа мастило за специалните сили, но на живо е такова разочарование… Марша, кажете ми, лондончанка ли сте или сте от провинцията?
— От Лондон — отвръщам, без да се замислям. — Круч Ен…
Мери ме ритва — силно — и казва:
— Адам. Знаеш условията. Марша не е дошла тук, за да ти разкаже автобиографията си.
— Разбира се, Мери — замазва гафа си той. — Знаеш ли, предлагам преди да се захванем за работа, да се обадим на руумсервиза да донесат шампанско. Дължим тост на авторката на на един забележителен дебют… И, естествено, на главния редактор на „Мейл“, задето привлече вниманието на нацията.
Марша Мелоу, това ми харесва. Той не бил толкова лош. Облягам се и се отпускам напълно за пръв път, откакто съм се събудила тази сутрин. Грешен ход, защото, докато той говори по телефона, правя опит да кръстосам краката си и чувам пукането на няколко шева. По-добре да си държа коленете събрани, ако не искам да открия бързия начин да сваля тази рокля.
Главата ми се върти. Две чаши шампанско и се вживях напълно в ролята. Аз съм Марша Мелоу, мадамата, която „собственоръчно промени лицето на популярната литература“, куклата, която е „несъмнено най-значимата млада британска писателка в наши дни“, палавницата, чиято „знойна проза запрати взрив от свръхнажежена пара в застоялите коридори на издателския бизнес“. Или нещо такова — пийнала съм си повечко, за да го помня дума по дума. И освен това Джейкъсън ме четка с най-голямата баданарка и на мен ми е приятно.