— Да… Не… О, не знам, Мери. Три книги. Това е невъзможно.
— Като изтрезнееш, може да не ти се стори толкова невъзможно, ангелче. Дикенс е успял няколко десетки пъти.
— Това е идиотско. Аз не съм Чарлз Дикенс.
— Слава Богу. И без това го надценяват, ако питаш мен. Не, Лили, ти си Марша Мелоу и дори да се абстрахираме от всичките мазни ласкателства на Джейкъбсън, си много талантлив писател сама по себе си. Ако поискаш да напишеш много книги, ще го направиш. Ключовата фраза е „ако искаш“
— Не знам… Четиристотин хиляди. Господи… Това са прекалено много пари. Сега не мога да мисля за това.
И наистина не мога, защото току-що съм видяла колко е часът. Почти четири. Трябва по някакъв начин да се завлека до работата в обувките на Лиза, да поседя около час на бюрото си, без да изпадам в трайно вегетативно състояние, а след това да се замъкна на втората си среща за деня с поредния „Дж“.
Срещата ми с Джейк е в някакъв си „Сандерсън“.
Което звучи доста добре за супермаркет, но явно е извънредно шикозен хотел.
Тъкмо мястото, където писатели се навъртат и страдат от колосалните си аванси.
Боже, пияна съм.
12
Имам убийствено главоболие. Ако има нещо по-лошо от това да се събудиш с махмурлук, то е да получиш махмурлук още преди да си стигнал до скапаното легло. А още няма седем вечерта.
— „Блъди Мери“, ако обичате — обръщам се към бармана.
Досега не съм пила такова. Даже не съм сигурна, че обичам доматен сок, да не говорим за всичките тия подправки, дето вървят с него, но нали това пият хората с махмурлук? Голяма гадост.
Облягам се на дългия бар на „Сандерсън“ и си чакам питието. Мястото бъка от страховити мъже в черно (повечето), които са издигнали отегчения и циничен външен вид до форма на изкуство (с други думи, точно като Джейк), и кльощави жени, които носят секси разголените си дрехи доста по-небрежно, отколкото аз някога ще мога. С тази рокля трябва да се чувствам като у дома си, но единственото, което ми причинява, е дискомфорт. И краката ми. Трябва да ги освободя от теглото си, иначе ще прелеят от обувките на Лиза. Сега разбирам защо им вика „кокилите ми «изчукай ме»“ — че са кокили, кокили са и освен това така ми го начукаха на краката, че ми се плаче. Опитвам се да се покача на високия стол пред бара, но роклята е прекалено тясна, за да си вдигна крака до тръбатта. Ще ми трябва кран, но — изненада — тук няма кранове. Налага се да се усмихвам и да търпя, докато дойде Джейк.
„И като дойде, внимавай — включва се Вътрешният Глас — дразнещо нахален и трезв. — Само една тъпа постъпка и изчезвам.“
— О, я… изчезвай — измърморвам само с устни. Наистина ли имам вид на човек, който ще върши тъпотии? И защо Вътрешният ми Глас прилича на този на майка ми.
„Не приличам на този на майка ти. И много добре знаеш, че говоря сериозно. Вече съм си стегнал багажа. Ще си отида и ще си намеря някой, който да ме взема на сериозно.“
Моята „Блъди Мери“ пристига в източена чоша с подострено стъбло от целина, което изваждам, преди да отпия — иначе може да си извадя окото. Надигам питието към устните си и… Боже, мамка му, Господи, това гори.
Колко ли люто са му набутали? „Табаско“-то разяжда устата ми и очите ми сълзят. Действа. Още ме боли тук и там, но вече се търпи. Има само един начин. Стисвам си носа с едната ръка, надигам пиенето с другата и го поглъщам на една бездиханна глътка.
Аааааааааааааааааааггггггггггггггггггхххххооаххххх!…
…Това е… добро. През тялото ми преминава вълшебен гъдел. Главоболието намалява. Май ще взема още едно. Поръчвам си и си напомням за финалните инструкции на Лиза относно Джейк Бедфорд (справяне с). При никакви обстоятелства да не:
1. му давам да разбира, че последното ми гадже е било… ъъ … Джейк Бедфорд.
2. намеквам, че самочувствието ми е било уронено, подкопано, разсипано на тресчици или по какъвто и да е начин засегнато от това, че ме е зарязал.
3. се прибирам у дома с него.
На третото наблегна много сериозно. И е абсолютно права. Колкото и да се изкушавам, не трябва да се озовавам в леглото с този мръсник. Сега, след като живнах малко с тази „Блъди Мери“, знам, че ще мога да го направя. Волята ми ще бъде от желязо. Ще бъда като Исус по време на поста му в пустинята… Вьпреки че сатаната го изкушил само с някакви си глупави филийки хляб. Ако беше докарал представата на Исус за гадже на мечтите — Джей Ло в тесен памучен панталон, — нещата можеше да са различни… Стига. Мога да го направя.
Питието ми пристига и докато се готвя да повторя номера с гълтането на един дъх, чантата ми започва да вибрира до бедрото ми. Мобилният ми телефон. Бръквам да го извадя и барманът ме поглежда неодобрително. Моля? Да не би телефонът ми да е недостатъчно готин за „Сандерсън“? Калъфът му е розов с лилави сърчица. Докато го долепям към ухото си, барманът казва: