Но той е абсолютно копеле и изобщо не ме интересува.
Намръщвам се от болка. Джейк ме подхваща през кръста и ме вдига на стола на бара. Сериозно постижение — роклята може и да ми е стегнала формите като на почти безплътна манекенка, но, повярвайте ми, изобщо не съм безплътна. Първата ми реакция е да му ударя шамар, но облекчението, че най-после съм седнала, е толкова огромно, че направо ми се ще да го разцелувам. Той посяга и внимателно вдига крака ми. Прокара ръка по глезена ми… Ооо, много е приятно… И казва:
— Май не си го изкълчила. Много хубав глезен. Ще отидем ли да видим дали са ни приготвили масата?
Плъзвам се от стола и осъзнавам, че с тези обувки съм висока почти колкото него — равна с него. Чакай малко, с аванс от четиристотин хиляди съм му повече от равна. Докато отиваме към ресторанта, пъхвам ръка под неговата.
„Ало, внимавай“ — обажда се Вътрешният Глас.
Но няма какво да внимавам. Напъъъълно съм способна да се справя.
— Наистина си се променила, Лили — казва Джейк, когато пристигат кафетата.
Изобщо нищо не знаеш, мисля си в алкохолната мъгла — Господи, даже мислите ми са завалени. Още единият „Блъди Мери“ и половината бутилка вино ми помогнаха да се превъплатя отново в литературната палавница Марша Мелоу и в разстояние на трите ястия Джейк усети ползата. Всъщност не съм му казала, че съм Марша Мелоу, литературната палавница, но, ами, още едно питие и може да стигна и дотам.
— Нямам предвид външния ти вид — продължава той. — Просто… всичко. Страхотна си. По-уверена. Така си много привлекателна.
Ръцете му започват някакво криволичещо пътешествие през масата. През празните чаши, покрай солта и пипера, докато пръстите му стигат до моите. Не се отдръпвам. Всъщност собствената ми ръка пропълзява напред.
„Това са пълни простотии“ — стене Вътрешният Глас.
Та ние само си държим ръцете, по дяволите. Не става въпрос за секс.
„Все още.“
О, я млъквай.
— Благодаря, Джейк — измърморвам. — Променила съм се. През последните две години ми се случиха доста неща. Направо няма да повярваш.
— Разкажи.
— Ще ти разкажа… По-късно.
Ох, досега не съм се правила на загадъчна — не знам дали е от алкохола, но май си ме бива.
„Да си те бива? Ти си пияна, малката. И си отвратителна.“
Не му обръщам внимание, най-вече защото обувките ми причиняват по-големи терзания от него. Събувам ги, Протягам крака и си раздвижвам палците… Какво е това? Уф! Космато е. По дяволите. Кракът на Джейк. Десният ми крак незнайно как се е допрял до неговия ляв прасец и по физиономията на Джейк се е разляла широка усмивка.
„Това беше последната капка. Аз изчезвам — процежда Вътрешният Глас. — Приятен живот.“
Беше случайно…
Никакъв отговор.
Е, добре. Поне ме остави на мира. Ще се оправя и сама. Оставям крака си където е, но само защото ще бъде много смешно, ако го отдръпна внезапно. И освен това ние само флиртуваме, по дяволите. Не става въпрос за секс.
А и да става, какво от това? Аз не съм единствената, която се е променила. Джейк също е различен. На светлинни години е от онзи тип, който сигурно ми буташе незаконни наркотици в носа, докато лежах, окована с белезници на леглото му, и който ме покани на суингърс парти, като че ли ми предлагаше „Хепи Мийл“ в „Макдоналдс“. Преживял е терапия. Само това ми разправя. Разбрал е, че има проблеми със съпреживяването (не мога да не се съглася с него): „Ето защо между нас не се получи, Лили. Грешката не беше в теб. В мен беше. Аз бях като един самотен остров, напълно незаинтересован от това как се чувства всеки друг.“ Ето, виждате ли? Горкият човек. Та той е бил остров, за Бога. Сигурно не му е било много весело. И явно има нещо общо с майка му. Била е прекалено властна. Или недостатъчно властна. Не помня, но ми се стори съвсем логично.
Едно нещо у него обаче не се беше променило. Усмивката, с която ме дарява, докато палецът ми гали някаква месеста част от крака му — може и да е на четирийсет и няколко, но ще спечели всеки конкурс на момчешка банда… Дали може да пее? А дали на някого му пука?
— Хотелът е великолепен — казва Джейк със секси приглушен глас, който трябва да се наведа съвсем близо до него, за да чуя, и май че това е генералната идея.
— Прекрасен е — мъркам.
— Не само барът и ресторантът. Стаите са зашеметяващи. Истински триумф на минималния постмодернизъм.
— Сериозно?
— Ъ-хъ. Искаш ли да проверим?
— Моля? Сега ли?
— Ами да… Телефоните са страхотни, а душовете…
— Добре.
Вижте сега, инструкция номер три на Лиза гласеше „Не се прибирай у дома с него“, а аз не се прибирам с него у дома.
Нали?