— Лиза, не можеш да спреш дотук. Кажи нещо за секса. Защо да не е за теб?
— За теб не знам, но онова, което аз харесвам в секса, е онази част с действителния секс… Нали се сещаш, чукането. Това една жена не го може.
— Дай да се разберем. Според теб, не че не харесваш идеята за секс с жена. Една жена може да те възбуди…
— Естествено. Ти никога ли не си се възбуждала от друга жена?
— Не, напоследък не. — (Опит да изглеждам отворена.) — Но, бях тръгнала да ти казвам, че една жена може да те възбуди. Затова, например, ако една жена има някой от онези изкуствени какимбешеимето…
— Пенис на колан ли?
— От тях — значи си навита?
— Сигурно. Не съм се замисляла. Ти изобщо как така изведнъж се заинтересува от тройки? Събираш материал за следващата си книга ли?
— Не — отвръщам твърде бързо.
— Тогава какво?… Мамка му… Вчера вечерта. Какво стана?
— Нищо.
— Лъжкиня такава. Кажи!
— Не стана абсолютно нищо. Кълна се.
— Прибра се с него, нали?
— Не — отвръщам честно.
Но тя не се хваща. Вдига вежди и аз не издържам—полицаите трябва да се откажат да изтръгват самопризнания с бой; трябват им само Лиза и нейните вежди.
Пречупвам се.
— Добре де. Добре. Той се опита да ме накара да го направя с друга жена.
— Каза, че не си се прибрала с него.
— В „Сандерсън“.
— Какво? Във фоайето ли?
— Бяхме в… Нали се сещаш… В стая.
— Качила си се с него в някаква стая… Идиотка такава. Аз какво ти казах да правиш?
— Качих се само да видя обзавеждането. Той каза, че било триумф на модерното пост… нещо си.
Веждите й мръдват още сантиметър нагоре.
— Добре де. Щях да правя секс с него. Но тогава се появи тя.
— Коя тя? Гаджето му ли?
— Не… Момиче на повикване.
— Господи.
— Всъщност беше готина. Полякиня. Тук е от няколко месеца, но английският й е отличен.
— Мамка му… И ти го направи с нея, така ли?
Лиза е пребледняла от шока. Онова, което е допустимо за нея, очевидно е прекалено за скучната й по-голяма сестра — по случайност същата, която е написала извънредно порнографски роман.
— Не, не го направих — обяснявам. — Прибрахме се заедно с такси.
— Не мога да повярвам. Отървала си се на косъм. Късметлийка си. Да ти е за обица на ухото. Както и да е, майната му на Джейк. Какво стана с Джейкъбсън?
Разказвам й за офертата.
— Четиристотин двайсет и пет хиляди! — изписква тя.
— Четиристотин и деветдесет. Мери ми се обади днес следдобед. Качил я е.
— Това е зашеметяващо. Невероятно. Трябва да се съгласиш.
— Вече отказах.
— Да не си полудяла?
— Така ме посъветва Мери. Можела да му изцеди още.
— Олеле! Ще станеш богаташка.
— Не съм сигурна. Аз изобщо не съм писател.
— Естествено, че си. И ще се съгласиш — уверено отвръща тя.
И, както вървят нещата, мисля, че ще стане точно така.
Миналата вечер в таксито. Киа. Много е готина. И английският й е учудващо добър. Стори ми се, че искаше да упражнява диалози, защото не можах да й затворя устата. От Уест Енд до Арчуей ми даде първите три глави на следващата Марша Мелоу.
Така се вдъхнових, че тази сутрин преодолях махмурлука си, взех се в ръце и всъщност започнах да я пиша в работата. Прьстите ми хвърчаха по клавиатурата, като че ли взимах на наново изпита си по машинопис. Никой не ме беше виждал толкова заета досега. По някое време Джули ми каза да престана, защото тях останалите щели да ги уволнят.
— Значи роклята ми си свърши работата вчера? — казва Лиза. — Джейк е точил лиги, а Джейкъбсън ти е бутал в ръцете милиони.
По дяволите, надявах се да не спомене роклята. Единствената причина да се видим тази вечер е да й я върна — трябва й за някакъв купон през уикенда. Не мога да се насиля да й кажа, че тази сутрин я оставих в химическото. Надявам се да са се усъвършенствали в невидимото им кърпене от последния път, когато ги използвах — лъкатушещите шевове на скъсаното на любимите ми панталони се виждаха от отсрещната страна на улицата.
— Къде е? — пита тя.
— О, Боже. Забравих я — възкликвам с цялото си налично драматично майсторство.
— Лили!
— Извинявай.
— Всъщност може би ми правиш услуга. Дан не искаше да я обличам на купона. Даже се скарахме по този повод.
— Моля, казва ти какво да обличаш и какво не ли?
— Не, никога, ама…
— Моля те, кажи ми, че не е от онези ревнивци, дето вдигат
скандал, само като те погледне някой друг мъж — изумявам се и въображението ми превключва на трета. Вече не си представям Дан от триадата — представям си Дан негъра психар. С пистолет в ръцете. И с мачете. Надвесен над ужасената ми сестричка, готов да я разчлени, задето е погледнала някъде най-общо в посока на мъж, който мъж не е бил той. Звучи истерично, но съм виждала типовете, с които излиза сестра ми. — Лиза — изричам бавно, — той… ъъ… Някога… Удрял ли те е?