— Не си го представях точно такъв — отвръщам колебливо.
Е, като начало е бял и макар познанията ми в областта на престъпната култура да са силно ограничени, съм сигурна, че това го изключва както от триадите, така и от негрите психопати. Още нещо: Лиза винаги си е падала по привлекателни мъже, а Дан е… Какво да кажа?… Ами, сигурно притежава огромна вътрешна красота. И къде са му татуировките по ръцете? Обърнатите кръстове и/или стъклениците с кръв на шията? Татуировката на Чарли Менсън и свастиката на челото? Не притежава нито един от стандартните белези на типовете на Лиза… Освен ако няма обица… Нали разбирате… Там долу. Не, не е неин тип, не и с този костюм. Изглежда прекалено… почтен.
Тука има някакъв капан.
— Симпатичен е — продължавам, употребявайки прилагателно, което не бих прикачила на нито един от бившите й. — И честно, не е тъповат… Така ми се стори, защото не го видях като хората… Нали се сещаш… През прозореца.
Дан най-накрая е привлякъл вниманието на бармана — което сигурно има нещо общо с факта, че е единственият на бара, — при което се обръща и ни поглежда с триумфална и малко несигурна усмивка… И (моля те, Господи, прости ми) изглежда адски тъповат.
През последния половин час Дан прави опити да обясни с какво си изкарва хляба. Собственик е на „Ръш фючърсни инвестиции“, които правят… ъмм… фючърсни инвестиции. Абе някакви инвестиции… Не, нямам никаква представа за какво става дума. Чувствам се като тъпанарка, но получавам известна утеха, когато Лиза — която ходи с него от две години — изтърсва:
— А, сега разбирам. Значи се занимаваш с пари?
Време за промяна на темата.
— Значи Хонконг? Сериозно разстояние — казвам.
— Шест хиляди триста седемдесет и седем морски мили, ако трябва да сме точни — казва Дан и аз оставам с впечатлението, че „точността“ е негова стихия. — Аз съм… ъъ… добре познат на азиатските пазари — продължава той, след което си
сваля очилата и започва да ги върти в ръце. — Искат да отида там и ми се наложи… ами да ми купят фирмата. Надявам се само да убедя Лиза да дойде с мен.
— Това е сериозна стъпка — казвам от името на сестра си — и не съм сигурна, че тя обича медузи.
Дан ме поглежда озадачено.
— Казах ти — обажда се Лиза. — Там ядат медузи.
— Ядат и други неща — казва Дан. — Пилешко, телешко, сърнешко, риба-чук, лисици, змии, морски влечуги…
Лиза е позеленяла. Мисля, че Дан трябваше да спре до телешкото.
— Е, за Лиза това е много трудно решение — казвам аз.
— Знам какво й е — отвръща Дан и покровителствено слага ръка на рамото й. — Ти беше свидетел, че и аз преживях своите тежки душевни колебания, нали, слънчице?
Тя го поглежда с присвити очи.
— Нали се сещаш — продължава той, — когато се наложи да захапя ножа и да се откажа от… Ох!
Или го ужили оса — и то голяма, защото се държи за бузата и в очите му напират сълзи, — или Лиза го изрита.
— Ти не трябваше ли да се прибираш да си стягаш багажа утре за полета? — пита го тя, но това не е въпрос — заповед е.
— За какво ставаше въпрос? — питам я, след като съм изгледала лигавите им сбогувания.
— Кое?
— Ритникът под масата. От какво се е отказал?
— От нищо. Някаква досадна длъжност в Градския комитет.
— Хайде стига, това съм аз. Познавам те по-добре от всекиго. Какво беше?
— Нищо. Просто исках да си отива у дома — трябва да става по тъмна доба. И освен това изобщо не ме познаваш. Очакваше, че излизам с някакъв абсолютен черен бандит.
Лиза потъва в намусено мълчание.
Трябва да разровя нещата до дъно, защото тя крие нещо. Започвам да си мисля, че Дан може да е най-лошото й гадже досега — по-лош от търговеца на наркотици с двете съпруги, от алкохолизирания крадец на коли и от букмейкъра шизофреник. Може би тъповатата му външност е прикритие на нещо тъмно и истински опасно.
— Какви са тези ваши тайни? Дан изглежда симпатичен — прилагам аз натиск с надеждата да я подмамя да признае. — Струва ми се внимателен, умен, надежден… Признавам, че малко не ми се вписва в представата за твой тип, но…
— Точно така — възкликва тя. — Не е мой тип.
— Тъкмо щях да кажа, че това е хубаво. Но ти все пак го обичаш. Останалото има ли значение?
— Ами добре, помниш ли веднъж какво нарисувах в дневника си. Идеалното ми гадже.
Кимвам. Помня съвсем ясно. Рисунка на мъж, който приличаше на Тим Рот след ускорен курс със стероиди и многочасово посещение на салон за татуировки. Рисунката се придружаваше от списък на професионалните му умения. Трябваше да свири на траш-метал бас китара, да умее да изработва писма с пластични експлозиви (за изпращане на тези, които правят опити с живи животни) и да има работещ план за събаряне на глобалния капитализъм.