— Може да се е навела да си затегне каишката на сандала — заявявам уклончиво… Макар прекалено добре да знам, че не е така.
Докато се качвам на метрото за работа, ми се гади. Мисля, че ще успея да се преборя с това. Все пак съм Марша Мелоу. Според „Сън“ съм написала книгата с най-високия брой чукания в англоезичната литература (и са дали класацията за „броя чукания“, за да го докажат), но не мога да се пречупя да си представя татко да го прави. А и кой ли може? Искам да кажа родители и секс… прекалено е… отблъскващо. И потискащо. Мразя баща си.
Изваждам от чантата си книга и се опитвам да забравя за всичко това. Книгата е на Патриша Корнуел, в която единствените голи тела лежат на маси с етикетчета на големия пръст на крака. Но не мога да се съсредоточа. Наистина мразя баща си… И осъзнавам, че за пръв път изобщо изпитвам някакво силно чувство към него. Мразила съм майка си много пъти — е, тя си го проси. Ама татко? Той винаги е бил… ами… някъде там. Но сега осъзнавам, че щом толкова го ненавиждам, значи преди това трябва наистина да съм го обичала. И това изобщо не ми помага. Само ми се плаче.
Метрото спира на Холбърн. Две момичета се качват със скок и сядат на седалката срещу мен. Хвърлям им един поглед, преди отново да заровя нос в книгата, но погледът ми не ще да възприеме писаното.
— Уха — изписква едното момиче, — това чете ли го?
Писъкът привлича вниманието ми и вдигам глава. Четат „Мейл“. Заглавието на първа страница крещи „ЦЕНАТА НА ПОРНОТО: 1 МИЛИОН ЛИРИ“ над женски силует с моята прическа — все още единственото, с което разполагат по отношение на Марша Мелоу (и слава Богу). Откъде пък са стигнали до цял милион? Хилядите всъщност са седемстотин, без онези странни три.
— И аз бих си изхвърлила сексуалния живот на хартия, ако имаше кой да ми даде милион за тая работа — продължавава момичето така гръмогласно, като че ли е извадила рупор от чантата си. Целият вагон я слуша и народът наостря уши. Тя продължава, без да й пука за аудиторията. — Я чуй. „Авансът, предложен на Мелоу за следващите й три романа, е учудващ, имайки предвид, че мнозина критици отхвърлиха тайнствената авторка като долна търсачка на сензации.“
— Глупости — провиква се приятелката й, запалвайки своя си мегафон — е, в съседния вагон някои сигурно се напрягат да я чуят. — Ти чете ли „Пръстените на пръстите й“?
— Аха. Страхотна е — вика първата.
— И страхотно мръсна — крещи приятелката й. — Ама мен ми е жал за нея. Направо си я пишат като престъпник. Нищо чудно, че не ще да се покаже. Ама ми се ще да разбера коя е.
— И на мен. Нали не си ти?
Двете се разкискват, а влакът спира на Тотенхам Корт Роуд. Вратите се отварят и аз изчезвам през тях, галопирайки през ескалатора като плъх в отходна тръба.
Вървя по Оксфорд Стрийт и краката ми се подгъват. Хората ме заобикалят на няколко метра и ме гледат странно — със смесица от страх и типично английско притеснение — или е някоя откачалка от обществената лудница, дето е забравила да си вземе лекарството, или се е скарала с приятеля си.
Защо не ме бива да се боря с живота? Лиза е права. При първия признак за криза аз тичам към най-близката детска площадка с пясъчник в нея. Разкарайте се, скапани щрауси, идва Лили! Но нещата не могат да се избягват вечно, нали? И днес всичко ми се събира накуп. Единият ми родител се превръща в Майка Тереза от Финчли, другият се изживява като ебльото Роби Уилямс, а един национален всекидневник иска да се върнат публичното давене, бесене и горене на клада само заради моята злочеста личност.
Не мога да се появя в офиса в такова състояние… Нито в такъв външен вид — току-що се погледнах в една витрина. Лицето ми е червено като домат, носът ми тече като развалена чешма и приличам на изпаднало в истерия тригодишно хлапе супермаркет. Хората минават на другия тротоар, за да ме избянат — рискувайки да попаднат под колелата на някой тир, но не и да се разминат с мен. Припомням си рамкираната убийствено красива Рос/Кристи Търлингтън на бюрото на Люис. Няма начин да се върна на работа. Стигнала съм до Дийн Стрийт. Мери дали си е в офиса? Тя винаги има салфетки.
— Голям риск си поела да идваш тук — казва тя. — Ами ако онази от „Мейл“ беше отвън? Имаш късмет, че я уцели точно в първата й пиш-пауза от седмици насам — мехурът й сигурно е като плажна топка.