Права е. Не трябваше да идвам. Но сега вече се чувствам в безопасност. Винаги ми е било приятно да идвам в офиса й. Не знам защо, тъй като винаги вони на пица от ресторанта отдолу — струва ми се, че Мери нарочно ги е накарала да изведат комина в офиса й. Освен това е тясно. Мери едвам се събира, да не говорим за боклука, който е насъбрала. Най-вече кутии от пица. И тонове книги. Човек би си помислил, че това е нормално за един литературен агент, но деветдесет процента от тях са за отслабване. В момента съм седнала на една такава. „Диетата «Пука»“ от Джейми Оливър, която закрива огромната дупка в тапицерията на стола ми.
Говорим си вече час. Помежду хлиповете успях да й разкажа за кризите си и вече ми е съвсем малко по-добре — поне си мисля, че мога да изляза навън, без хората да се втурнат към най-близките скривалища.
— Тайни, тайни! — говори Мери. — Лоша работа. Ти с твоите, а и баща ти, дето се прави на ученик и се завира по бараките за велосипеди. А майка ти пък прави тайни изповеди пред най-добрия ти приятел, когото смята за свещеник, защото не
смееш да й кажеш, че е гей. А сестра ти пък крие приятеля си, и защо? Той е богат, преуспял и ужасно почтен! Нещо ви има на вас Бикърстафови.
Успявам да се усмихна немощно. Ако изглеждаме абсурдни, то е, защото сме си такива.
— Имай предвид, че както баща ти е открил, че оная му работа става и за друго освен за пикаене, и както майка ти се е чалнала, може би това е идеалният момент да си изстреляш ракетката под обхвата на радара. Възможно е никой да не й обърне внимание сред целия този семеен хаос.
Интересна мисъл… Само че се съмнявам.
— Радвам се, че престана да ревеш — продължава тя, защото ще можем да поговорим по работа. Малко преди да нахълташ тук, ми се обади Джейкъбсън. Седемстотин и четирийсет хиляди.
— Господи.
— Каза, че бил направил втора ипотека на къщата си в Блекхийт и на вилата си в Дордон, за да докара парите. Няма да се учудя, ако е продал и филипинската си жена обратно на каталожната търговия, от която я е купил. Твърди, че това била окончателната, окончателната му оферта и този път съм склонна да му вярвам. Но мисля, че трябва да го оставим да се поизпоти още ден-два, след което може да прие…
— Мери — прекъсвам я, защото отново ме обхваща страх, — „Мейл“ откъде са решили, че някой ми е предложил милион?
— Измислят си, скъпа — когато опре до изблици на въображение, вие писателите сте нищо пред журналистите. Освен това подозирам, че информацията е излязла от Джейкъбсън, който малко е надул сумата — от кръглите суми стават по-хубави заглавия. А сега, като се замисля, май заради него изобщо ми се лепнаха от „Мейл“.
— Копеле.
— Колкото да ми е неприятно да го оправдавам, той просто си върши работата. „Пръстените“ продължава да е номер едно и той иска да я задържи там. А и „Мейл“ му свърши страхотна работа.
— Но ако е казал това, представяш ли си още какво може да им изпее?
— Нали не си забравила, че имаме договор за поверителност? Той е съвсем наясно, че ако го наруши, ще му направя топките на коледна украса. Освен това, какво друго знае за теб освен цвета на косата ти и факта, че не носиш но шампанско.
Права е. За пореден път. Въздъхвам облекчено.
След това поглеждам колко е часът и стомахът ми се свива.
— Мери, наближава пет. Трябва поне да се мерна в работата.
— Опазил ни Господ — мърмори тя. — На път е да получи милион, а се тормози за скапаната си работа.
Докато си обличам палтото, Мери надниква през прозореца.
— Преследвачката ми е тук. По-добре излез през пожарния изход и оттам през пицарията. Ще им звънна и ще им кажа да ти дадат няколко празни кутии… и след като така и така ще им обаждам, май ще си поръчам една „Куатро Стаджоне“.
— Лили! Къде ходиш? — Посреща ме Джули, докато се свличам на стола си. — Диди побесня. Искаше Люис да ти даде писмено предупреждение.
— Да ми даде — отвръщам уморено.
— Махни я нея. Тази вечер ще дойдеш, нали?
— Къде?
— На партито по случай годежа ми.
Съвсем ми беше изскочило от главата.
— …Нали ще дойдеш? Половината отбор на „Арсенал“ ще дойде. Освен французите. Което е по-голямата част. Мазни копе…
— Джули, май няма да мога.
— Хайде стига — сърди се тя. — Не можеш да ме изоставиш. Диди ли искаш да ми вдигне ципа на новата „Версаче“? Мооооля те, Лили. Ще има пиене на корем. Люис е дал на бармана сто лири.
Люис. Аааагх! Определено няма да ида.
— Съжалявам, ама трябва да… — проточвам в опит да се сетя за оправдание — …Трябва да… Просто не мога да дойда. Адски съжалявам.
Е, не мога да й кажа, че ще се прибера у дома, за да си напълня гореща вана и да си резна вените с дамска самобръсначка, нали? Джули ме гледа грозно… Дали няма да ми спести усилията да се самоубивам? А пък може Диди да ми ги спести.Виждам я как крачи решително към мен.