Телефонът ми звъни.
Благодаря ти, Господи.
Диди се спира насред стаята, а аз вдигам слушалката. Лиза.
— Лили, трябва да го направим тази вечер.
— Кое?
— Да вдигнем скандал на татко. Непрекъснато разглеждам снимките и вече едвам се сдържам. Ще му кажем да престане да се прави на Род Стюарт. В крайна сметка ни е баща.
— Да, трябва да го направим — отвръщам и отчаяно преравям мозъка си за извинение да не отида. — Трябва да отидем… Ще ковем желязото, докато е горещо. Само че… Не мога. Дай някоя друга вечер.
— Лили, важно е. Защо да не е тази вечер?
Бинго!
— Защото Джули прави купон по случай годежа си… Нали се сещаш, най-добрата ми дружка в работата. Не мога да я изоставя. Кой ще й вдигне ципа, ако не аз? Освен това ще й бъда шаферка на сватбата и ще има сума ти футболисти и какво ли още не — продължавам да дърдоря.
Джули ме зяпа втрещено. Май не трябваше да споменавам за шаферството.
— Лили! — възмущава се Лиза.
— Ще отидем утре. Със сигурност. Хайде, че трябва да бягам. Ще ти се обадя довечера. Чао.
Докато оставям слушалката, Джули казва:
— Все пак ще дойдеш ли или не?
— Да… Не… Не знам.
Но изобщо не мога да мисля за нея, защото Диди отново се спуска към мен. Тъкмо когато стига до бюрото ми, телефонът отново звънва. Тя ме поглежда, а аз казвам с най-сладкия си глас:
— Здравейте, списание „Работещо момиче“, на телефона Лили Бикърстаф. С какво мога да ви бъда полезна?
— Дали е Лили? — пита някакъв дрезгав и смътно познат глас. — Или е Марша Мелоу?
Сърцето ми спира… Настина, спира.
— Не разбирам за какво говорите — отвръщам немощно.
— Естествено, че разбираш, сладурче — казва Колин Маунт.
— Сбъркали сте номера.
— На твое място не бих затворил, защото следващите, на които ще звънна, са „Дейли Мейл“. Убеден съм, че страшно ще ги заинтригувам.
Мълчание.
Диди продължава да стърчи зловещо над главата ми, а намусената Джули гледа ту нея, ту мен.
— Сигурно ти е интересно как се досетих? — пита той.
Да. Ужасно. Откъде-накъде знае?
— Сестра ти…
Е няма как, тя ще да е.
— …Ако не си беше отворила устата там на стълбището, нямаше и да имам понятие. Но докато вие двенките разглеждахте снимките на татко ви, взе, че ме осени. Можеше да не съм прав, но реших да се пробвам. Както и да е, като си тръгна, аз те последвах. Само че ти не отиде на работа, нали? Пътьом се отби на чай при агентката си.
Мери! По дяволите. „Мейл“ спомена името й поне двайсет пъти през последните седмици, както и снимката й с шал на главата и черни очила, размахала ръка пред обектива на репортера.
— Вече ти казах, мога да отида при вестниците — продължава той. — Но ми хрумна, че дискретна дама като теб сигурно ще иска да плати за спокойствието си. Стори ми се честно първо да звънна на теб.
Много разумно от твоя страна, гаден мазен дебелак такъв.
— Истината е, че и на мен ми се ще на старини да се порадвам на разни благинки като твоя старец. Хвърлил съм око на една рибарска колиба в Агарве. Там имотите все още са без пари, така че не искам много.
— Ааа… ъъ…ъм — мънкам аз. Нямам представа какво да правя, а дори и да имах, няма как да го направя пред цялата публика.
— Това май ти дойде в повече, скъпа, затова ти предлагам да се видим на по едно — аз черпя. Ще ми разкажеш откъде се вдъхновява Марша, ти сочна малка…
— Сбъркали са номера — казвам. — Скапан откачалник.
— Трябва да си поговорим — заповядва Диди.
— Не мога — подбелвам очи аз. — Лещите ми направо ще гръмнат.
Грабвам си палтото и едва не събарям Диди на път за вратата.
17
Крия се вече двайсет минути. Застанала съм на вратата на сградата на „Работещо момиче“ и надничам през стъклото. Не мога да си тръгна. Колин Маунт ме дебне от входа на магазина отсреща. Не мога и да се върна горе, защото Диди чака със заповедта ми за уволнение. Очевидно е, че не мога да остана тук цялата нощ, но нямам представа какво да правя. Единствената ми утеха е, че дотогава, докато мазният дебелак ми е пред очите, значи не е в „Мейл“.
Но утехата е нищожна, защото това е определено, категорично и окончателно най-големият кошмар в живота ми — дотук. Само някакъв изнудвач ми липсваше… Или по-скоро Лиза ми го намери. В скапаните „Жълти страници“. Страшно ти благодаря, сестричке. Направо ми идва да я убия.
Защото, сега, като се замисля — а през последните двайсет минути само това правя, — за всичко е виновна тя. За всичко. Фактът, че си отвори голямата уста на стълбите на Колин Маунт. Фактът, че изобщо някой отпечата книгата ми. Фактът, че отидох на среща с Джейк, облечена като Джордан и едва не се озовах в леглото с полска проститутка (която се оказа наистина свястна, но това изобщо няма нищо общо). Истината е, че Лиза ме забърква в неприятности, откакто се помня. Като бях на четиринайсет, кой ме изтипоса пред камерите, когато любимото ми шоу се появи в квартала? Лиза, я. Изпях само един куплет и изобщо не ме показаха, но от спомена продължава да ме облива студена пот.