Люис, забрави. Твърде късно е да ме убеждаваш, че дълбоко в душата си си свестен тип, който никога не изневерява на гаджето си и оставя пред вратата понички с мляко за таралежите.
— Наистина, нищо не си направил — отвръщам малко агресивно.
— Хубаво… Хубаво. Както и да е. Какво мислиш за нея? — пита той, сочейки Рос, която пияната почти до безсъзнание Диди влачи из помещението.
— Изглежда ми… ъъ… симпатична — отвръщам студено.
— Симпатична е. И доста ще ми улесни живота.
О, колко мило от твоя страна!
— От колко време се познавате? — питам със същия леденостуден тон.
— Яви се на интервю при мен миналата седмица.
Не успявам да задържа въображението си в бутилката и накрая процеждам през зъби:
— Явила се е на интервю при теб?
— Да — учудва се той. — Започва от следващата седмица,
— Започва от следващата седмица ли? — изкрещявам вбесена. — Дал си на приятелката си дата, от която да започне?
— Приятелка ли? Тя не ми е… Рос е новият ми заместник-редактор.
Устата ми се отваря и затваря като на риба на сухо. От нея не излиза нито звук.
И — естествено — Люис се смее. Гъргори като запушена мивка.
При нормални обстоятелства бих взела най-разумното решение и бих побягнала накъдето ми видят очите, но не мога да отида никъде, защото по петите ми върви изнудвач. Затова оставам и продължавам да отварям и затварям уста. Люис най-накрая се съвзема.
— И след като се разбрахме, че скоро няма да се женя за Рос, какво ще кажеш ти за себе си?
— Какво да кажа? — питам, буквално шепнейки, ужасена, че отново ще сгафя.
— Ами, последния път, когато имах желание да поговорим, ти си определяше среща по телефона. Как мина?
— О… Това беше… Ъъ… Не беше среща. Изобщо.
— Срамота. А той ти беше изпратил такива прекрасни цветя. Доста, ъъ, на брой.
— Той е коп… Не става.
— Това означава ли, че… Нали се сещаш… Ъмм…
Сега пък защо мънка и мълчи? Едвам го чувам.
— …Бих могъл… Ъъ… Да подновя поканата… За вечеря?
Добре ли го чух? Май, да, и отново побеснявам. Защото, как може да забравя момичето от снимката? Искам да кажа, тя може да е новата му помощник заместник-главна редакторка, но съм напълно сигурна, че не е нормално да си слагаш на бюрото снимки на служителите в хубави рамки.
— Люис, с удоволствие бих излязла с теб на вечеря — изричам с най-официалната си интонация. А сега и поантата. — Защо не поканиш и приятелката си да дойде с нас?
— Коя? — пита той, опитвайки се да печели време — без съмнение, докато измисли някакво хитроумно обяснение.
— Оная на бюрото ти.
— Коя на бюрото ми? Нещо не схващам.
— В рамката — процеждам. — Онази, дето прилича на Кристи Търлингтън.
Той се усмихва. Без абсолютно никакъв срам. Точно като Джейк. Сигурно ще ме покани да направим някоя отвратителна тройка с тях двамата.
— Тя е Кристи Търлингтън. Нямам нищо против да излизам с нея… Ама знаеш ли? Изгубил съм й телефона.
Моля? Мой ред е да изглеждам объркана: (а) как така ще излиза с Кристи Търлингтън? И (б) щом излиза с нея, може ли да е толкова тъп, че да й изгуби телефона?
— Ти май нещо наистина си се объркала — продължава той. — Рамката за снимки беше подарък за рождения ден на майка ми…
Устата ми. По дяволите. Пак заприличвам на риба.
— …Тогава тъкмо я бях купил. В нея още си стоеше снимката от магазина. Нали ги знаеш, дето ги слагат, за да си представиш колко добре ще изглеждат в тази рамка грозните ти роднини?
Дупко, заповядвам ти да се отвориш в пода ВЕДНАГА!
— Толкова съм… Толкова ми е… Господи… Съжалявам — успявам да изрека.
— Умираш, нали? — Той се усмихва и поставя ръка върху
моята. — След инфаркта и рака това е най-големият убиец.
— Кой? — питам панически — на всичко отгоре и някаква смъртоносна болест.
— Срамът.
— Ужасно съжалявам — мънкам. — Сигурно си мислиш…
— Всъщност си мисля, че трябва да прекратим всички тези глупости…
Превключил е на шефското си държане и пак е плашещ.
— …и да излезем някой път.
О.
— Какво мислиш?
Истината е, че би ми било много приятно да излязя с него, след като вече знам, че не спи нито с Рос, нито с Кристи, най-вече с Кристи, и че съществува вероятност дълбоко в себе си той да е наистина свестен тип.
Затова казвам:
— Люис, съжалявам, но… Ъм… Моментът не е особено подходящ.
Люис, съжалявам, но моментът не е особено подходящ?
Във всички ръководства за срещи с мъже, които съм че чела, даже и в най-тъпите от тях, това не е правилният отговор, когато Мечтаният Мъж те покани на среща. Ама той защо трябваше да избере Най-Отвратителния Ден в Живота ми, за да разкрие, че не е безпринципен сексуален ненаситник, след което да ме покани на среща? Изглежда унил и аз не мога да го погледна в очите. Трябва ми план за бягство и погледът ми хвръква към бара… И попада върху Колин Маунт. Мамка му. Бях го забравила. Той ми се ухилва гадно. И сигурно му е писнало да виси и да чака да се освободя от събеседници, защото слиза от стола си… Мамка му, идва насам. Какво да правя, по дяволите?