Сетих се… Внезапна промяна в тактиката на фронта „Люис“.
— Люис, всъщност, дай да излезем, а? — изричам бързо.
— Моля?
Охо, извадих го от равновесие.
— Веднага! — добавям, грабвам го за ръката и го повличам кьм изхода. Минавам през групичка сто и осемдесет и отгоре сантиметрови футболисти и ги помитам, като че ли са училищен отбор по народна топка. Хвърлям поглед назад, само за да се уверя, че Люис продължава да ме следва. Следва ме и след секунди се озоваваме на улицата.
— Лили, какво правиш?… Къде отиваме? — нервно пита той, но аз не го слушам. Оглеждам се за такси с надеждата, че поне този път късметът ми ще проработи… Уф! Мерси. Съзирам черниия покрив на таксито. Вдигам ръка и то набива спирачки пред нас. Сграбчвам дръжката, отварям вратата и завличам Люис в колата.
— Накъде? — пита таксиметърджията.
Мамка му, не бях помислила. Поглеждам към бара и виждам Колин Маунт, които е излязъл да глътне свеж въздух.
— Карай нанякъде — изкрещявам.
— Много филми си гледала, сладурче — мърмори шофьорът, но въпреки това потегля. Обръщам се и поглеждам през задния прозорец. Колин Маунт стои на тротоара и трескаво се оглежда за такси… Но този път наистина имам късмет, защото не намира. Обръщам се и забелязвам, че Люис ме гледа. Втренчил се е в мен, като че ли съм напълно луда и все едно няма представа шестица от тотото ли е ударил, или се е озовал в затворено помещение с психопатката на „Работещо момиче“.
— Лили, какво става? — отново пита той.
— Не знам, Люис — отвръщам немощно. — Наистина не знам.
Очите ми се напълват.
— Лещите ли ти създават проблем? — пита той, вглеждайки се в сълзите.
Наводнението се отпршцва.
— Значи не са лещите. — Той ме прегръща през рамото, притегля ме към себе си и започва да ме успокоява. — Няма страшно.
— Има — хлипам аз.
— Кажи какво става.
Изкушавам се да го направя, наистина… Но — и това „но“ е голямо — ако в което и да е от изчетените от мен ръководства по срещи с мъже е засегната темата относно признанието в таен живот като автор на порно/жертва на изнудване/дъщеря на женкар и религиозна откачалка още на първата среща, то аз съм сигурна, че са стигнали до извода, че идеята е тъпа, идея която би хвърлила огромна сянка върху каквато и да е бъдеща връзка.
Ще ми се всичко това да изчезне по някакъв вълшебен начин. На Колин Маунт да му писне и да се откаже, Джейкъбсън да открие автор, който пише по-мръсни книги и от мен, а „Мейл“ да си намери някаква друга плячка и всички да ме оставят в прегръдката на Люис и да ми позволят той да целуне…
Но това, естествено, няма да стане, а и дори да стане, какво от това? Пак сме обречени. Да си представим, че изляза с него и ни е наистина хубаво. След това ще трябва да излезем отново. И отново. След това ще правим секс и, ако изобщо става, ще го правим отново и отново, и накрая сигурно ще се разбираме толкова добре, че ще се сгодим, оженим и ще си народим пет или шест прекрасни деца и преди да разберем какво става, ще се окажем заобиколени от палави внучета и ще празнуваме златната си сватба. Най-накрая ще се озовем седнали на пейката в двора на мечтаната ни пенсионерска вила в Уилтшър, или там където и да е, и ще стигнем до глупавата игра, в която рано или късно се впускат всички възрастни хора, прекарали заедно целия си живот: признавам/признаваш. Аз ще съм толкова съсипана от вина, че няма да съм способна да откажа. Ще чакам тревожно той да признае нещо наистина глупаво. След това ще дойде моят ред. „Аз съм Марша Мелоу“ — ще кажа с треперлив глас. Той ще бъде съсипан. Как съм могла да го крия от него? Как съм могла да го предам така? Любовта му към мен ще бъде разсипана на парченца, той ще свали старинната пушка от стената над камината (защото тези
стари вили в Уилтшър непременно си имат). Ще я насочи към мен, ще дръпне спусъка и бам! След това ще лапне дулото и…
Тайните неизменно разделят двойките. Знам го — виждала съм го безброй пъти по сериалите.
Но е истина.
Господи, обречени сме, откъдето и да го погледна.
— Лили, дали няма да ти стане по-добре, ако ми разкажеш — с внимателна настойчивост предлага Люис.