— Не мога… не мога — отвръщам и се отдръпвам от него. Облягам се и казвам на шофьора да спре.
— Лили — моли ме Люис, докато отварям вратата.Излизам и го поглеждам за последен път.
— Съжалявам — казвам, преди да се обърна и да побягна.
18
Задните врати на микробуса се отварят и вътре нахлува ярка слънчева светлина. Докато очите ми привикват към нея, съзирам двама души, които ме чакат: мъж и жена, и двамата в тъмносиви костюми, и двамата с тъмни очила „Рей-Бан“. Жената изглежда странно позната.
— Добре дошли в Програмата за защита на свидетелите, госпожо — обявява мъжът с плътен и провлечен глас, тип „Томи Лий Джоунс“.
— Технически погледнато, тя не е свидетелка, сър — казва партньорката му, докато аз излизам на улицата.
— А каква е тогава, агент Флугман?
Тя си поглежда папката.
— Тук пише „писател“, сър — на „сексуално експлицитна литература“.
Мъжът взема папката от партньорката си и сам проверява. Смъква очилата на носа си, за да ме огледа по-добре. Чак сега виждам, че не само има гласа — той е Томи Лий Джоунс. Но вече нищо не е в състояние да ме изненада.
Той вдига поглед от папката.
— Сигурна ли сте, че се нуждаете от федерална закрила, госпожо?
— Да не се е записала в летния лагер на писателите — той е в съседната долина? — усъмнява се агент Флугман.
Сега ми просветва защо ми изглеждаше позната. Велма от „Скуби Ду“ — само че е пораснала и е от ФБР. Не, нищо не ме учудва.
— Какво ще правим, сър? — пита тя. — Да я върнем ли обратно?
— Имам нужда от закрила — заеквам аз. — Бягам… От майка си.
— Значи сте попаднали на точното място — казва Томи Лий Джоунс и посочва белосаната къща, която ще бъде моя нов дом. — Повечето ви съседи са информатори от мафията. Освен това имаме бегълци от колумбийските картели и няколко руски призрака — остатъци от комунистическите времена, но не искат да си тръгват. Доста пъстра шайка, бих казал — силен дух на общността… А, и запознайте се с хлапето от номер четирийсет и седем. Само на четиринайсет е, но двамата имате много общи неща… Майка му намерила броевете на „Хъстлър“ под дюшека му и той трябвало да избяга от къщи.
Това е. Вече няма живот, няма приятели, няма семейство. Оттук нататък ме очаква общуване само с мафиоти и пенсионирани наркотрафиканти… А, да, и с хлапака, дето го е страх от мама.
Разплаквам се.
Томи Лий Джоунс кимва на агент Флугман — Велма — и тя се хвърля към мен със снежнобяла феберейска носна кърпичка.
— Ето, госпожо, ето — сковано ме утешава тя, тупайки ме по ръката. — Изхвърлянето на очни флуиди е напълно обичайна реакция на определена наложена сепарация от познатите модели на живот. С времето ще свикнете и…
— …от името на „Върджин Атлантик“ бих искал да ви бладаря, че летяхте с нас и се надяваме скоро да ви видим отново.
Моля?… Мамка му… Пристигнахме ли?
Отварям очи и ушите ми започват да пукат, докато самолетът потъва в облаците. Проспала съм целия полет до Ню Йорк и ме е яд. За пръв път в живота си пътувам в бизнес класа и съм изпуснала купона. Шампанското, масажа, избора от няколко хиляди филма, щрапането нагоре и надолу по пътеката в безплатни пантофи — а може би и някакво представление с танцьорки, жонгльори и водещи нюйоркски комици. И храната. Каквото и да са поднесли стюардесите, все е било по-добро от „пилеилителешко?“-то, с което съм свикнала от чартърите до Аликанте — и при всички положения е било ядивно.
Изръсих се за билета с толкова пари, че не ми се мисли, и какво получих — някакъв тъп сън с участието на Велма от „Скуби Ду“. Добре де, и с Томи Лий Джоунс, но пак беше абсурден. Това е най-скъпият сън, който съм сънувала. Сигурно ми е бил необходим.
След като миналата вечер избягах от Люис, се прибрах право у дома, молейки се Колин Маунт да не ме последва и там. Въпреки че не съм му давала адреса си, той е частен детектив. Не е Шерлок Холмс, но е успял да открие доста неща за госпожица Сандали на Висок Ток — включително номера на сутиена й. Намирането на адреса ми едва ли го е затруднило особено.
Веднага след като се заключих, започнах да звъня на авиокомпаниите. Открих, че можеш да отидеш където си поискаш, когато си поискаш, стига парите да не са проблем. Двайсет минути по-късно разполагах с билет и си мислех, че мога да свикна да бъда отвратително богата. Тази сутрин на вратата ми се позвъни, аз погледнах през прозореца и видях таксито да ме чака. След един бърз оглед дали изнудвачът ми не ме дебне иззад някое дърво, се втурнах към вратата и поех по пътя си.