На път за „Гетуик“ звъннах на няколко места. Първо в работата. Надявах се да попадна на гласовата поща, но Диди реши, че точно моето обаждане ще бъде онова, на което действително е отговорила през този месец.
— Ужасно съжалявам — казах, — но няма да ме има следващите няколко дни.
— И ти ли? Всички ми звънят, че от снощи били получили някакви стомашни болежки след снощното напиване.
По дяволите. Тъкмо с това щях да се оправдая.
— Наистина съм болна. Мисля, че е… дребна шарка.
(Това беше първата болест, която ми дойде наум. Всъщност втората — първата беше проказа, но ми се стори, че ще преиграя.)
— Уф! — изписка Диди. — Изобщо не се мяркай наоколо.
Което именно се надявах да каже.
— Стой си вкъщи колкото трябва — продължава тя, опитвайки се да докара съчувствен тон, който обаче винаги ще й убягва. — Ще се наложи двамата с Люис сами да се оправяме някак си.
Споменаването на името му ме кара да затворя телефона.
След това трябваше да се обадя на Ант, за да му кажа, че пристигам. Ама той беше казал да се отбия. По всяко време. Докато го набирах, изчислих, че там сега трябва да три сутринта. Попаднах на телефонния секретар и за пръв път чух гласа на Алекс. Сигурно още бяха в клуба. Затворих преди сигнала. И какво да кажа? Реших, че е по-добре направо да се изтърся.
На „Гетуик“ размислих. Какви ги вършех, по дяволите? Бягството определено не беше решение на проблемите. По някое време щеше да се наложи да се върна. И освен това, когато Колин Маунт разбереше, че дойната му крава е офейкала, нямаше ли просто да мине към план Б и да ме продаде на вестниците? В този момент видях купчината „Дейли Мейл“ пред щанда за вестници на летището. С огромно заглавие „СЪУЧАСТНИЦИ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО“. А под него две снимки. Първата на Джейкъбсън — сигурно е стара, защото косата му е тъмна. Втората на Мери. Не си дадох труда да прочета статията, но видът на двамата ми сътрудници, изтипосани на първа страница като издирвани престъпници, реши нещата.
Щом щях да бъда наименована и опозорена, то по-добре това да се случи, докато съм на друг континент. Отиването възможно най-далеч беше най-умната идея в живота ми.
След първото ми пътуване с жълто такси се намирам на някаква улица между Бродуей и Бауъри. Очевидно това е Долен Източен Манхатън, макар че със същия успех може да е и Горен Северозападен, доколкото се ориентирам в посоките. Обедно време е и съм пред кооперацията на Ант. Ант и Алекс
най-вероятно още не са станали. Отдръпвам се и оглеждам четириетажната тухлена сграда. Същата е, каквато ми я е описвал Ант: „Малко прилича на стара запусната обувна фабрика, защото е била такава. Единственото, по което можеш да познаеш отвън, че е превърната в тузарски мансарди за хора с купища пари, е бронебойното стъкло на входната врата — държи надалеч наркоманите.“ Поглеждам масивната метална врата и виждам редица от шест плитки вдлъбнатини с размера на дребна монета. Припомням си как Ант ми разправя за любовника на някакъв наемател, който изстрелял по входа залп от „Узи“, след като се скарали коя програма да гледат по телевизията.
Мамка му, в Ню Йорк съм. Градът на увитата, бъстараймовете и на „Всичку убуу, копиле“.
Изпадам в паника. Трябва да се махна от улицата, преди да съм влязла в списъка на десетте хиляди застрелвани всеки ден от минаващ автомобил (трябва да е вярно, защото го пишеше в „Мейл“). Бързо оглеждам имената по табелките на звънците, докато забелязвам А. РИТЕР & А. ХЪБЪРД. Пръстът ми посяга към бутона и застива. Ами ако горе си правят оргия? Нали гейовете по цял ден само това правят? (Пак „Мейл“.)
Какво да правя?
Хваната съм в капан.
Сигурна смърт в улична престрелка между наркодилъри или сигурният срам да съм единствената гостенка с цици на купон, където всеки си носи туба обезболяващ крем.
Какво да правя, какво да правя?…
Забелязвам да се приближава някакъв огромен негър и много бързо решавам. Той е поне на двайсет метра от мен, но съм сигурна, че под дългото му сиво палто се крие автомат. Натискам звънеца и не отлепям пръст, молейки се да чуя гласа на Ант по домофона.
След няколко секунди се чува пращене.
— Кой е? — пита Ант.
Чернокожият вече е на пет метра от мен. Усмихва ми се — сигурен признак, че всеки момент ще извади пистолет.
— Ант, аз съм. Лили. Пусни ме — пелтеча.
— Лили, какво по дяволите…
— Пусни ме веднага!
Разнася се жужене и аз бутвам тежката врата. Втурвам се вътре със сака си и я затварям зад гърба си. Надничам през малкото бронебойно прозорче към кандидат-убиеца си. Той е стигнал до вратата и се е обърнал към мен. Все още усмихнат разтваря палтото си и показва… десетки кожени колани, закачени от едната страна на подплатата и голям избор от часовници, подрънкващи от другата.