Чакай малко. Мамка му. „Той“ ли казах?
Защото Франки определено не е „той“.
— И как е? — питам.
— Кое? Сексът с жена ли? Не е кой знае какво, както го възхваляват нормалните — казва Ант. — Малко е… кофти. През цялото време се опитвах да я обърна по корем и да й го вкарам в…
— Ант! Ако обичаш!
— Ти какво мислиш? Напълно ли съм се побъркал?
— Боже, Ант, какво трябва да мисля? Аз мисля, че съм шокирана.
След като се преобрази в торнадо, което едновременно се обличаше, пиеше кафе, говореше по мобилния си телефон и си слагаше грим. Франки излезе на работа и ни остави — Ант да изтрезнява, а мен — замаяна и объркана. Сега разбирам как трябва да се е почувствал той, когато е разбрал, че аз съм Марша Мелоу. И — колкото и да ми е неприятно да го призная, защото не съм сигурна, че трябва да изпитвам такова чувство — се чувствам предадена. Като някоя от онези жалки женици в страниците за проблеми, които се прибират у дома и заварват съпруга си в леглото с някой приятел от отбора по дартс в кварталната кръчма — само че аз не съм женена за Ант и Франки не ми изглежда да играе дартс.
— Защо? — питам го.
— И аз не знам. Просто ме привлече в момента, в който я видях и…
— Това всичкото ми го каза в Лондон. Освен това ми каза, че Франки бил метър осемдесет и пет и имал брадичка катинар… Харесваш я, защото прилича на момче ли?… Това ли е?
Мълчание.
— Защо не ми каза истината?
— Доста нагъл въпрос от твоя страна, Марша… Не можех да ти кажа.
— Аз съм ти най-добрата приятелка откакто се се помня. Винаги си ми казвал всичко. Не е ли така?
— Така е, ама и на себе си не можех да обясня какво става. Как тогава да го обясня на тебе?
— Можеше просто да ми кажеш. Може би това щеше да помогне.
— Исках да ти кажа, но ме беше страх.
— Страх! Не трябваше ли да е обратното, Ант? Не трябваше ли да те е страх, когато казваш на хората, че си гей!
— Аз съм гей. Там е работата. Винаги съм бил от онези педали, дето мразят бисексуалните. Защото се правят на интерсни — или пък са прекалено лакоми. А сега виж какво направих.
— Чувствата ти не зависят от теб. Ако обичаш Франки, защо да го отричаш?
— Не я обичам. Вече съм абсолютно сигурен. Харесвам я, но никога няма да я обичам. Разбрах го, след като правихме секс.
— Но вие се виждате от месеци.
— Да, ама снощи правихме секс за пръв път. Дотогава ужасно ме беше страх. Господи, какви ли не оправдания си намирах — повече главоболия получих от артистка в реклама за лекарство против мигрена. Както и да е, в крайна сметка го направихме и при мен просто не се получи. Наложи се да изгася лампата и да си представям, че тя има пенис. И звуците. Вие жените изобщо не можете да крещите.
— Не всички — възмущавам се аз. — Сигурно нюйоркчанките са такива.
Аз изобщо не крещя. Когато получавам оргазъм, може да се чуе падане на игла — въпреки че ми е особено трудно да си спомня последния път, когато това се случи.
— Както и да е — казва Ант. — Всичките тези пъти, когато си мислех, че тя ме възбужда и… Беше чисто любопитство. Любопитно ми беше какво е да си нормален.
— И сега какво ще правиш?
— Ще скъсам с нея, така мисля.
— На мен ми е жал за нея. Май наистина си е паднала по теб. Какво смяташ да й кажеш?
— Истината.
— Че имаш сериозна връзка ли?
— Тя го знае. Ще й кажа, че съм гей. Тя мисли, че Алекс е манекен на дамско бельо.
19
Два дни в Ню Йорк и се чувствам като нов човек. Малко преувеличавам. По-скоро старото ми аз се е изкъпало, обезкосмило и изтупало. Взела съм съвета на Ант присърце и съм забравила всичко, което тук не е толкова трудно. Въпреки че съм го виждала по хиляди филми, Ню Йорк си е истински шок. Толкова е… нюйоркски.
Качих се на покрива на Емпайър Стейт Билдинг (нищо не видях — гъста мъгла), пътувах с корабче около Статуята на свободата (прилоша ми само малко) и гледах поразена и ужасена дупката в небето, където навремето са били Близнаците. И преодолях ужаса, че мога да стана жертва на застрелване/ограбване и други неопределени престъпления, и дори успях да се разходя в Централ Парк по залез слънце, без пулсът ми да се покачи значително.
Видях повече от обичайните туристически забележителности. Успях да открия нещо липсващо в който и да е пътеводител — единствения бар в Манхатън, където пушенето все още беше разрешено. Трудно ми беше да го намеря и когато помолих някакъв полицай да ме упъти, той ме изгледа, като че ли исках да стигна до най-близкото свърталище на наркомани. Тук наистина е проблем да се пуши. Всъщност толкова трудно, че да ме накара да ги откажа. Не фактът, че не мога да пуша, където си поискам, а фактът, че в този бар можех. Тук бяха всички пушачи в Америка, отчаяна тълпа, търсеща убежище. След една бира очите ми започваха да сълзят и белият ми потник ставаше по-жълт от филтъра на моите „Бенсън и Хеджес“.