— Хайде стига — сърдя се аз.
— Е, бих те изчукал… ако още се занимавах с такива глупости.
Не се разсмивам. Изобщо не се разсмивам.
Намираме се в такси и пътуваме към Горен Манхатън. Горен, Долен, всичко ми е като на гръцки и просто трябва да приема думата на Ант.)
— Къде отиваме? — питам.
— В един нов ресторант. Свърталище на звезди. Не ме питай какво трябваше да направя на метр’дотела, за да запазя маса — казва той, опитвайки се да съживи веселия тон, който пропадна на излизане от апартамента. Но не се получава и двамата потъваме в неловко мълчание. Аз зяпам през прозореца димящите решетки на канализацията (удивена съм, че наистина съществуват — мислех си, че са някакви специални ефекти), докато Ант помръдва на седалката… И ме хваща за ръката. Какво си въобразява, че прави?
— Наистина съжалявам.
— Има за какво — отвръщам. — Сигурно си отвратил Франки от мъжете за цял живот. Ами Алекс? Какво му причиняваш…
— Не, съжалявам за това, което причиних на теб.
— На мен? — Обръщам се и го поглеждам. — На мен не си ми причинил нищо. Освен че ме излъга, не ми обърна никакво внимание за последните два дена и ме остави да се грижа за себе си сама с кредитната си карта.
— Спокойно, сега имаш пари. Какво се притесняваш?
— Исках да забравя. Или поне се опитах.
— Знаеш ли защо ме беше страх да ти кажа за Франки?
Поклащам глава.
— Не знам как да ти го кажа, защото сигурно ще ме помислиш за наистина… не знам… надут, предполагам… Страхувах се, че ако ти кажа, че излизам с жена, ти ще…
Знам много добре накъде отива това. Страхувал се, ще ме нарани. Че ще се почувствам предадена. Ще ревнувам. Ами, така е. Честито.
И не мога да повярвам, че се чувствам така. С Ант сме приятели от четиригодишни и от двайсет и две години никога, никога не съм си помисляла за него по този начин. Даже и когато играехме на „Чичо доктор“ и той ми беше вдигнал краката зад ушите и светеше с фенерче в… Вижте какво, бяхме деца. Когато станахме тийнейджъри и е можело да си мисля за него по този начин, беше немислимо, защото и двамата харесвахме момчета (обикновено едни и същи). Мисълта да го харесвам не ми беше минавала през ум. Не че не заслужава — умен е, забавен и привлекателен, даже без дрехи — но защо изобщо да се впускам в това?
Всичко се промени преди няколко дена. Когато видях, че Франки е Франческа, на повърхността изплува една-единствена мисъл — същата, която оттогава насам потискам с всички усилия. Тя, естествено, е: „А на мен какво ми е, дяволите те взели, Антъни Хъбърд, копеле такова?“
Сега седя и го чакам да си довърши изречението, но не е нужно. Приятели сме от толкова време, че и двамата много точно знаем какво си мисли другият.
— Какво й беше толкова специалното? — питам.
— Физически?
Кимвам.
— Ти го каза онзи ден. Първия път, като я видях, я помислих за момче. Помислих я за четиринайсетгодишно доста прилекателно момче.
— За Бога, само не ми казвай, че го правиш с четиринайсетгодишни.
— Не, само когато и аз бях на четиринайсет… Харесах я не само заради гангстерското име, подмами ме и нейната… ъмм… липса на очебийна женственост. Тя е твоя пълна противоположност, Лили. Ако не бъркам, на теб ти трябваше сутиен за часа по физическо още в забавачката.
Инстинктивно прикривам гърдите си, доказвайки, че е прав.
— Някога искало ли ти се е да… Нали се сещаш? — питам.
— Веднъж, когато бяхме на шестнайсет и ти ходеше с онзи ръгбист.
— Джереми Крейн… Пфу!
— Ама тогава не мислеше така. Влязох в спалнята, дето се бяхте усамотили на купона на Карол Ленън.
— Не съм те видяла.
— Беше толкова заета, че нямаше да ме видиш и да бях гвардеец с двуметров калпак.
— Ти какво търсеше там?
— Търсех терен да изчукам големия брат на Карол.
— Не знаех, че е гей.
— И той не знаеше, скъпа. Освен това, работата не е там. Когато те видях със спортиста, ме стегна спазъм, който продължи няколко седмици… Е, по-скоро надървяне, отколкото спазъм. Но си беше жива ревност. Ти ми беше най-добрата приятелка и те исках само за себе си. Доста кофти ми стана, че никога няма да мога да правя това с теб.
— Никога не си искал — казвам, всъщност хленча жално.
— Лили, хайде стига, виж мен, виж и себе си. Аз съм крив като водопроводен ключ, а ти имаш фигура, пред която Мерилин Монро изглежда като дизелов локомотив. Франки беше шибано умствено упражнение. Вече го знам.
Знам го и аз. Антъни Хъбърд е чист, неподправен, стопроцентов хомосексуалист. Странно, колко успокояващо ми действа тази мисъл — поне едно нещо на света е такова, каквото трябва да бъде.