— Май е по-добре да си тръгваме, преди да са ни изхвърлили — казва Ант.
На изхода Ант спира пред кош пълен с дребни фосфорециращи вибратори от $9,99.
— Сувенир за Лиза? — пита ме.
— Не, стига й и пластмасовата Статуя на свободата, дето й я купих.
Не мога да повторя какво ми отговори Ант.
— Ант, благодаря ти. Прекарах наистина страхотно — казвам в таксито. — И знаеш ли какво? Мисля, че вече нищо не може да ме шокира.
— Така ли? — отвръща той. — Ами това: Знам, че той никога досега не беше виждал нищо подобно и мисълта ме възбужда. Яхвам гърба на Дебора и посягам към люлеещите й се гърди. След това я сграбчвам за косата и дръпвам главата й назад, преди да насиля устата й към пениса на Ричард…
— Какво правиш? — успявам да избърборя. Не съм единствената, която се чуди. Шофьорът иранец, който не успя да обели и дума на английски, когато се качихме, внезапно е стиснал волана и е проточил врат, за да чува.
— Не, чакай, това е най-добрата част — продължава Ант, без да обръща внимание на протестите ми. — Преди да насиля устата й към пениса на Ричард. Аз го галя, докато Дебора го смуче, и усещам, че той скоро ще свърши. В момента, от който няма връщане, я отдръпвам от него, за да я опръска цялата…
— Престани!
— Я стига. Това ти си го написала. Защо си толкова… Каква си? Засрамена?
Наистина ли трябва да пита?
— Точно в момента нямах нужда някой да ми го припомня — казвам. — Толкова ми беше хубаво.
— Е, ако искаш кажи, че съм оакал купона, но утре се връщаш към действителността.
— Е, оака купона. Боже, не ми се прибира вкъщи.
— Е, засега няма. Сега отиваме на клуб.
— В „Семинарията“ ли? — възкликвам радостно. — Умирам да я видя.
— Ще я видиш само ако си оставиш циците на гардероб. Не, отиваме на едно място, дето се нарича „Ен Уай“. Казват, че било доста яко — поне за бар за нормални. Алекс иска да го поогледам.
Не съм много сигурна. Изобщо не си падам по ходене по клубове, но идеята да се прибера в апартамента и да си легна прави мисълта за дома още по-ужасяващо неотложна. Решавам да отида с него.
— Между другото как така си наизустил откъси от „Пръстените“? — питам.
— О, напоследък паметта ми е ужасна — забравях си срещите, ключовете… името. Купих си касетка „Подобрете паметта си“. Страхотна е. Сега мога да ти изрецитирам глави от първа до трета от твоя роман и повечето фамилии с „А“ в телефониия указател на Ню Йорк. Ама пак си забравям шибаните ключове.
20
Току-що е станало пет сутринта и съм тоооолкова щастлива. В никакъв случай няма нищо общо с факта, че след няколко часа летя обратно за Англия, за да се изправя пред наказателен отряд, съставен от мама, моя изнудвач и главния редактор на „Дейли Мейл“. Не, трябва да е от екстазите.
Аз взех екстази!
Е!
Дрога!
През живота си не бях опитвала вещество, влияещо на мозька, ако не се брои онзи попър, дето Джейк ми го пъхна под носа, а и тогава стана без моето съгласие. Добре, пия и пуша, ама чак пък хапчета? Никога. Изнервям се даже като изваждам аналгин от блистера.
Когато отидохме в „Ен Уай“, обичайната ми клубофобия взе да ме обхваща въпреки водките, с които се наливах. Ант забеляза симптомите и се опита да ме завлече на дансинга, но аз не помръднах. Тогава той извади от джоба си малка бяла таблетка.
— Опитай това.
— Нищо ми няма — отвърнах. — Само съм малко уморена. Не ме боли глава.
— Това е Екс. Опитай.
— Какво е? — опитах се да надвикам музиката, от която, сега като се замислих, ме болеше главата.
— Екстази! — извика той в отговор.
— Гледай си работата, Ант — изкрещях и отскочих от него, като че ли ми подаваше петриева чинийка, гъмжаща с антракс. — Откъде го взе?
— Лили, това е нощен клуб. Огледай се малко. Да не си мислиш, че от алкохола всички танцуват като смахнати?
Огледах помещението и всички наистина ми се сториха леко налудничави. И щастливи.
— Давай — окуражи ме той. — Няма да станеш наркоманка.
Помислих си, какво пък, по дяволите; след няколко часа, така или иначе, ще умра. По-добре да е с идиотска усмивка на лицето. Взех хапчето и го сложих на езика си. Преглътнах и… Не стана нищо. Никакво замайване, гадене, жестоки мъчителни конвулсии, изблик на адреналин или пък откачени халюцинации, в които клубът се превръща в пурпурната вътрешност на слонска утроба, а танцуващите — в пикси и тролове, или каквото там се случва в откачените халюцинации.