Затова свих рамене и отидох на бара да взема пиене. Малко ми се губи какво стана точно тогава — изобщо взех ли пиене? Следващото, което си спомням, е как се хвърлям към дансинга и циците ми се друсат около ушите ми като плитките на принцеса Лиа. Бях най-добрата танцьорка изобщо в историята на движението под музикален съпровод. Даже не ми трябваше дубльорка за най-трудните ми движения, за разлика от оная смотла във „Флашданс“. Не е зле, като се има предвид, че обикновено си давам сметка, когато тактувам с крак, и получих жесток пристъп на паника последния път, когато ми се наложи да танцувам — в забавачката на коледното тържество — бях снежинка. Танцувах часове наред и още щях да продължавам, ако Ант най-накрая не ме беше извлякъл навън.
— Олеле — ахвам при вида на зората. — Изгрев в Манхатън. Толкова е… ярък.
— Лили, това не е слънцето. Това е шибана улична лампа. Май е по-добре да се прибираме.
Вече сме в таксито. То спира пред масивна тухлена сграда. Нямам представа къде сме, но знам, че не е кооперацията на Ант.
— Къде сме? — питам.
— Пред „Семинарията“.
— Няма да ми се налага да си оставям циците, нали?
— Няма страшно. Скоро затварят. Мисля, че е безопасно.
— В един празен клуб има нещо депресиращо — казвам. — Хората правят мястото… И диджеят. Диджеят е тооолкова важен за усещането.
— Я се виж — смее се Ант. — Едно екстази и стана най-яката денсърка в Манхатън.
Намираме се в основната зала на „Семинарията“, онази, която е била църква, когато е било пълно с млади мъже в раса, а не в черни кожени дрехи. Вече няма скамейки и разпятия. Само огромен дансинг и греди, крепящи осветление, и високоговорители, последна дума на техниката.
— Виждам, че сте оставили някои от оригиналните елементи — казвам, поглеждайки огромния витраж, който се извисява над мястото, където трябва да е бил олтарът.
— Не, не сме. Загледай се внимателно и ще забележиш, че Дева Мария е Ру Пол, а умиращият Христос е Рок Хъдсън — папата ще получи удар, ако го види. Ела да пийнем по едно, преди да пуснат кепенците.
Извървяваме разстоянието до дългия бар в дъното на помещението. Някакъв мъж чисти плота. Главата му е обръсната, облечен е в тясна черна жилетка и във веждата му проблясва стомана.
— Това е Христос — казва Ант. — На галено Крис. Някога е бил пожарникар.
— Сериозно?
Доста е мускулест, но не отговаря много на представата ми за пожарникар.
— Да бе, бил е при падането на кулите. След това не могъл да го понесе и напуснал.
— О, Боже — прошепвам. — Истински герой.
— Ант, скъпи, какво правиш тук? Тази вечер не си ли свободен? — вика Крис.
— Това е приятелката ми Лили от Англия — отвръща Ант. — Исках да й покажа къде работя.
— Където работиш? Ха! Където се забавляваш, сладурче.
Хомосексуалист отвсякъде. Зачудих се дали е потискал тази своя страна, докато е бил в пожарната. Докато той поема ръката ми и я целува, поглеждам халките на зърната на гърдите му, които стърчат под ликрата на жилетката му, и се чудя дали е позволено пожарникарите да си слагат такива. Ей, може да им трябват да си закачат някъде маркучите.
— Добре че не я доведе преди няколко часа — казва той на Ант. — Онези педали от Лонг Айлънд бяха тук. Щяха да я изядат с парцалите. Нещо за пиене?
— Вода, ако обичаш — поемам си аз въздух.
Усещам начало на пристъп от паника. Чувала съм ужасни истории за тийнейджъри, които вземали екстази и мозъците им се обезводнявали и те пиели ли, пиели вода и експлодирали… или нещо такова. Не си спомням, но устата ми е суха като пергамент.
Водата идва и аз я погълвам на един дъх. Вече ми е по-добре.
— Значи — подемам разговор с Крис, — наистина си бил там.
— Къде, малката?
— 7/11 — добавям жадна за подробности.
Той ме поглежда тъпо.
— Май има предвид 9/11 — пояснява Ант.
Крис избухва в гръмогласен смях, а аз усещам как се сбръчквам — по-скоро от срам, отколкото от обезводняване.
— Боже, аз пък си помислих, че ме обвинява, че съм висял в някакъв въшлив денонощен магазин — успява да изпищи Крис измежду спазмите от смях. След това се съвзема и казва: — Добре де, 9/11. Какво 9/11?
— Ант каза, че си бил част от спасителните екипи.
— Ще ми се. При онези готини пожарникарчета. Не, тогава бях в Маями.
— Ама не си ли бил пожарникар?
— Бебче, един-единствен път в живота си съм се качвал в пожарен камион, ама тогава бях петнайсетгодишен и един стокилограмов пожарникар ми правеше маска…
Май не говори за тристъпковата програма на „Клиник“.
— Ант какви ти ги е наговорил?