Обръщам се към най-добрия си приятел, който се дави от смях в ръкава си.
— Копеле такова — изсъсквам.
— Съжалявам — казва той, — ама от толкова време не е имало тука шаран като теб.
Тъкмо се каня да го убия, когато телефонът звъни. Крис се затътря към другия край на бара и го вдига.
— „Семинарията“ — изчуруликва. И след момент: — Съжалявам, миличка, но всеки момент затваряме… Отец кой?… През уикенда имахме тук двама-трима кардинали, но на тях май няма да им хареса да го разправяме наляво и надясно… Ъ-хъ, това с „Семинарията“… Виж, май бъркаш номера… Не се шашкай, малката, стават и такива работи.
Той оставя слушалката и казва:
— Някаква идиотка търсеше тук шибан свещеник. Някой си отец Антъни.
Но нямаше нужда да обяснява, защото в момента, в който затвори, монетата вече е падала в автомата. Мама трябва да се е научила да ползва международни телефонни справки. Поглеждам към Ант, който е пребледнял. Очевидно е стигнал до същото заключение.
— Мамка му — казва той.
Телефонът звъни отново.
— Мамка му, мамка му, мамка му!
— Какво ще правим? — питам трескаво.
— По-добре да вдигна — казва той, пресяга се през плота и грабва слушалката още преди Крис да е посегнал.
— Здравейте, тук е „Семинарията“ — изчуруликва той и веселият му тон изобщо не отговаря на пребледнялата му паникьосанаа физиономия. — Здравейте, госпожо Бикърстаф, Антъни съм… Да, добре съм. А вие?… Наистина?… Наистина ли?… О, Боже…
О, Боже ли? О, Боже ли? Какво става вкъщи, по дяволите? Сигурно е разбрала. „Мейл“, няма кой друг. Поглеждам Ант за знак, че е разбрала, но той е прекалено погълнат от ролята на падре, за да ме забележи.
— …Както е казано в Матея глава втора, стих осми, „Този, който си ляга с камила, не ще… ъъ… не ще премине през ухото на игла…“. Е, може би ако поговорите с местния си свещеник… Много би ми се искало да дойда, но имам… Ъм… да преглеждам изследванията си върху Христос за…
Изследвания за Христос? Кого се опитва да баламосва?
— …И ми предстои първото ми голямо причастие… Да, получаваме бележки за стил… О, госпожо Бикърстаф, това наистина е шокиращо…
Мамка му, разбрала е.
— …Трудно е да се дава съвет по телефона… Сигурно знаете за отношението на католицизма към развода…
Развод! Значи не е разбрала за мен. Чакай малко. Развод?
— …И подозирам, че повечето манастири няма да погледнат с добро око на молба от омъжена жена…
Обожей, тя монахиня ли иска да става?
— …Може би ако съберете семейството си и потърсите сила в тях… Знам, знам, те всичките са толкова заети, но опитахте ли… Лили?…
Мамка му, защо ме забърква в това? Размахвам панически ръце да прекъсва разговора.
— …Много интересно, тя е тук.
Аааааааааааааааггггггггггггггггггггххххххххххххххххххх!
— …О, не ви ли е казала? Е, стресът на лондонския живот й дойде малко в повече. Нужно й беше място, където да си възвърне връзката със своята духовност, а ние тук предлагаме усамотение… Да, даже на некатолици… Ами, ще проверя дали можем да ви приемем…
Не, не, не, не, нееееееееееееееееееееееее!
— …Лили, да… Пристигна преди ден-два… Сигурен съм, че ще й е приятно да ви чуе… Мисля, че в момента е в параклиса насаме с Господ. Изчакайте така да я извикам.
Той оставя слушалката на бара и ме поглежда безпомощно.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — съскам.
— Извинявай. Просто не знаех какво да й кажа. Чуй ме. Съвсем се е побъркала и фактът, че ме смята за свещеник, само влошава още повече нещата.
Крис, който съвсем логично е подслушвал всяка дума, сега изглежда особено заинтригуван.
— Защо е откачила? Какво е станало, да му се не види?
— После ще ти кажа… Но сега по-добре говори с нея.
— Не мога. Какво да й кажа?
— Защо не й кажеш истината?
— Истината? Тя не може да понесе истината — изкрещявам, чудейки се защо тази фраза ми изглежда позната.
— А може и да може. И доколкото разбирам, повечето проблеми в семейството ви идват от това, че никой на никого казва нищо.
Грабвам слушалката от ръката му.
— Здрасти… мамо — изричам със свито гърло.
— Лили! Какво правиш в Ню Йорк? От няколко дена ти звъня. Никой не знае къде си. В работата ти казаха, че си била болна от дребна шарка. Изкарах си акъла от притеснение.
— Съжалявам, но трябваше малко да се махна.
— Е, трябваш ми — преглъща тя риданията си от другата страна. — С баща ти всичко върви на зле.
Лиза сигурно й е показала снимките. Идиотка.
— Виждала ли си Лиза? — питам.