— Чудесно — възкликва тя. — Откога мечтая да се запозная със забележителната жена, дала живот на най-великата ми клиентка.
— Мери, ти май не ме слушаш какво говоря. Не можеш да се запознаеш с нея — изписквам, без дори да си давам усилие да скрия паниката. — Трябва да се скриеш.
— Миличка, поправи ме, ако бъркам, но тук е Круч Енд, не някакъв фарс в Белия дом. Освен това къде, по дяволите, възнамеряваш да ме скриеш?
Права е — все едно да скриеш слон в багажника на фолксваген бръмбар. Тя е голяма.
— Добре, ще ви запозная, но след това изчезваш. Просто изчезваш… И нито дума. За нищо.
— Не ми вярваш ли?
Вдигам скептично вежди, но за разлика от Мери нямам почти никакъв избор. Отивам при домофона.
— Мамо, какво правиш тук?
Справедлив въпрос. Тя никога не идва, без да се обади.
— Извинявай, скъпа, но съм в криза…
Боже, и тя ли?
— …и трябва да поговоря с някого.
— Не можеш ли да поговориш с татко?
— Точно за баща ти става въпрос.
Мисълта баща ми да породи каквато и да било криза е просто абсурдна.
— Качи се — казвам.
Натискам копчето на домофона и презглава изпадам в друга паника. Грабвам една възглавница от дивана и започвам диво да я размахвам из въздуха.
— Какво правиш? — стряска се Мери и отскача от пътя ми.
— Мирише на цигари.
— Е, и?
— Тя не знае, че пуша.
— Леле Боже, тази жена знае ли изобщо нещо за теб?
Спирам насред вентилацията и подбелвам очи. Мери пристъпва към мен и слага ръка на рамото ми. Побутва ме към дивана и ме слага да седна.
— Спокойно, миличка, остави на мен. — Взема цигарите ми от масичката за кафе и ги пъха в чантата си. След това отива и отваря входната врата.
— Госпожо Бикърстаф, много ми е приятно. Толкова хубави неща съм чувала за вас от Лили.
Майка ми стои на изтривалката с надпис „Добре дошли“ и я гледа. Изглежда странно. Различно.
Тъй като досега не я е виждала, Мери няма как да го знае, но очевидно долавя, че нещо не е съвсем наред.
— Боже, колко съм невъзпитана — бърза да каже. — Аз съм Мери Макензи. И съм…
Каква? Мисълта за следващата й дума ме изпълва с ужас, но съм напълно неподготвена и няма как да се намеся.
— …съседка на Лили. Живея в трийсет и шести апартамент на долния етаж. Дъщеря ви е абсолютна сладурана. Разрешава ми да се отбивам за по цигара — продължава Мери и размахва кутията пред майка ми. — Мъжът ми е малко фашист на тема цигари.
Налага се да кажа, че импровизацията й е блестяща.
Майка ми, която е първата, дето ще си сложи на ръката лента със свастика, ако това ще помогне за премахването на цигарите, разширява ноздри, но също си спомня, че трябва да е възпитана. Подава ръка и казва:
— И аз се радвам да се запознаем… Надявам се, че не прекъсвам нещо важно.
— В никакъв случай. — Мери с охота се впуска в ролята на домакиня и поканва мама в стаята. — Тъкмо…
— Си казвахме довиждане — прекъсвам я, вземам се най-после в ръце и ставам от дивана. — Нали, Мери?
— О, Боже, я виж кое време стана — изчуруликва Мери, схванала намека. — Пека шаран в тесто и сигурно вече е готов. — след което се изнизва покрай мама и извиква откъм стълбището: — Лили, звънни ми по-късно за онова нещо.
С мама оставаме сами. Оглеждам я както трябва. Боже, какво е облякла?!
Мама е консерваторка. Принадлежността й отива много но-далеч от простото членуване в партията. Ако беше от ония, дето се татуират, на задника й щеше да стои образът на Норман Тебит. (Да не забравяме и Маги Тачър — тя щеше да е изографисана гордо на бицепса й.) Но тъй като демонстрацията на лоялност чрез украсяване на тялото би била просто глупава, тя го прави чрез облеклото. След залеза на лорд Тебит премина към крилото на Ан Уидекомбе и започна да се носи в подходящия стил. Носи роби — единствената подходяща дума за роклите й, — в които, по думите на най-добрия ми приятел Ант, прилича на оркестър от гайди в басмени рокли. Ще ми се да можех да го кажа по-тактично… Но не мога.
Но тази вечер има промяна. Като начало, гримът й е малко по-забележим от обичайното. И дрехите. Вталено сако и пола. В яркожълт пепит. И — Боже мой — колене. Не че им има нещо. Необичайното е, че не помня някога да съм ги виждала. Отдръпвам се и я оглеждам от глава до пети. Току-що фризирана коса, костюм, пола над коляното, токчета — направо е отишла към Едуина Кюри.
Нямам представа какво означава това. Някаква неразбираема политическа промяна, несъмнено — сигурно някакво състезание за лидерския пост, за което не знам. Каквото и да е, гледката малко ме притеснява. По дяволите, само притеснение ми липсваше сега.