Невероятно. Иска да се запозная с гадната му…
Бийп.
— Лили, Мери съм. Звъня ти от кабина на гара „Пикадили“. Бъкано е с японски туристи, така че се надявам да ме чуваш. Както и да е, първо добрата новина. Справих се с — Извинете ме, млади човече, аз използвам този телефон. Я си гледай работата… Докъде бях стигнала? А, да, до проблема. Оправих се с него. Поне засега… Сега се стегни за лошата новина. В утрешния „Мейл“ ще има статия, че Марша Мелоу живее в Северен Лондон. Един господ знае откъде са разбрали. Със сигурност знам, че смрадливият ти изнудвач не им е казал, а даже
Джейкъбсън не знае къде живееш. Както и да е, добрата част е, че не ти знаят името. Но са твърдо решени да публикуват. Предполагам, че се опитват да те извадят на светло. Трябва…
Бийп.
— Скапани телефонни секретари, никога не ти дават колкото трябва време. Тъкмо се канех да ти кажа, че трябва моментално да ми се обадиш, защото подозирам, че нещата са на път да изригнат. Звънни ми.
Бийп.
— Здравейте. Обажда се Дейвид Докинс от „Семейни погребални услуги Дънстън и Докинс“…
Моля? Грешка… Надявам се.
— …Моите извинения, задето ви досаждам в този труден момент, но имам няколко въпроса относно приготовленията на вашата пралеля…
Пфу. Нямам такава. Изтривам. Доста гаден сюррелизъм.
Бийп.
— Аааагггххххх! Видя ли „Мейл“? Откъде са разбрали къде живееш? Изобщо не се чудя, че си се покрила. Мама направо ще побеснее, като го прочете. Винаги е смятала, че Круч Енд е малко подозрителен квартал. Звънни ми. Скоро.
Бийп.
— И все още трябва да говоря с теб за татко и Дан…
Дан ли? А, да, приятелят.
Бийп.
— Мама му стара, Лили, какво става? Току-що звъннах на нашите и там е някакъв ад. Говорих с татко. Каза, че мама не си била вкъщи, ама аз я чух да троши чинии. Да не си им казала за книгата? И какви бяха тия крясъци, че Ант бил свещеник педофил? Звънни, да те вземат мътните. Шубе ме е.
Бийп.
— Здравейте… пак съм Дейвид Докинс. Много се извинявам, но забравих да отбележа, че ковчегът от пакета Де Вер Милениум Итърнити Делукс е направен от отбрано тиково дърво, отгледано в залесявана гора и…
Разкарай се!
Бийп.
— Лили, баща ти е…
Пак?
— …Опитай се да не се тревожиш, но майка ти я арестуваха
23
— Лиза, тя къде е? — питам.
— Още е в пандиза. Татко отиде да се опита да я измъкне под гаранция. Ти къде беше, по дяволите.
— В Ню Йорк. Върнах се преди половин час.
— Моля? Нали беше болна от дребна шарка?
— Естествено, че не съм болна.
— Покрила си се? В Ню Йорк? Видя ли се с Ант?
— Той е тук. Тъкмо плаща на таксито.
— По-добре му кажи да си се прибира вкъщи, преди мама да е излязла. Бясна му е.
В който именно момент Ант влиза в дневната на майка ми и баща ми.
— Е, какво е направила? — пита нехайно, — Забравила е да си плати кабелната телевизия ли?
— Де да беше — казва Лиза. — Хванали я да пише със спрей по вратата на Нашата Господарка от Финчли.
— Мамка му — ахвам. — И какво е написала?
„Да горите в ада, хомо сви.“
— Това какво означава?
— Според мен е искала да напише „свещеници“, но ченгетата я спипали, преди да успее… А вие двамата по-добре ми кажете какво става, защото двамата с татко сме в пълен шах.
Разказваме й за обаждането на мама в „Семинарията“
— Лили, да те вземат мътните, ако онази неделя беше проявила малко смелост и й беше казала истината, това всичкото нямаше да се случи — гневно отсича Лиза.
— Не, Лиза, ако й бях казала истината, вече щях да съм мъртва и всички щяхте да чакате делото за убийство. Искам да кажа, виж я само как реагира на такава дреболия, че мои приятел е гей.
— Дреболия ли? Че той в един момент благодарение на теб и на тъпите ти глупости се оказа неин личен свещеник.
— Лиза, така не помагаш на никого — внимателно изрича Ант, опитвайки се да успокои нещата.
— Абе я си гледай работата — изкрещява Лиза. — И ти си сьщият като нея. Защо й се върза на акъла на майка ми?
— Я чакай малко — изкрещявам и аз. — А аз защо ти се вързах на твоя акъл? Ако не беше изпратила книгата…
— Знаете ли какво? — прекъсва ме Лиза. — Вече изобщо не ми пука. Писна ми от това смахнато семейство. Вие двамата оправяйте нещата.
Тя се фръцва и изхвърча от стаята. След секунди входната врата се затръшва. Сами сме.
— Добро начало — отбелязва Ант. — Какво ще кажеш да си направим чай?
Не отговарям. Забелязала съм на масата за кафе вчерашния „Мейл“: „КРАЛИЦАТА НА ПОРНОТО ПРОСЛЕДЕНА ДО ЛОНДОНСКО ПРЕДГРАДИЕ.“ Вземам го и преглеждам статията. Както ме увери Мери, още не ми знаят името, но разполагат с описанието ми. Аз съм, очевидно, „незабележителна кестенява жена на двайсет и пет години“, която живее в „Круч Енд, иначе почтено северно лондонско предградие“.