— Осемдесет какво? И какво да си признавам? — недоумява татко, макар че според мен преиграва с объркването. Хванали сме го по бели гащи, това е ясно. — И откъде са тези снимки? — вече се възмущава. — Вие да не би да ме шпионирате…
Да бе.
— …Собствените ми деца ме шпионират. Това семейство окончателно ли полудя, що ли?
Да бе, да бе.
— Татко, не знам как се осмеляваш да обвиняваш в нещо нас — казвам. Досега не съм отваряла уста, но престорената му невинност започва да ми лази по нервите. — Ти си този с любовницата.
— Любовница ли? Любовница!… — уплашеният му поглед се мести ту към Лиза, ту към мен. — …Тя не ми е любовница. Организаторка на тържества е. Планира семейни празненства, по дяволите.
— Да, това го знаем, само че ти какво правиш с една организаторка на семейни тържества?
— Организирам скапано семейно тържество, това правя — избухва той и на челото му изведнъж започва да пулсира виолетова вена.
Досега не съм виждала тази вена. Но досега и не съм виждала баща ми да избухва и съм уплашена. Освен това започва да ми просветва съвсем малко, че може нещо да сме объркали.
— Другия месец е шейсетият рожден ден на майка ви, ако случайно сте забравили — продължава да бучи той. — Никога не съм й обръщал внимание на горката и реших да се реванширам и да й организирам парти, ако нямате нищо против.
— Май си организирал парти за себе си на паркинга, татко — изкрещява Лиза, неповярвала на нито думичка от защитната му реч.
— Какво искаш да кажеш?
— Ето, виж — посочва тя обвиняващо към експонат А, снимката, на която той е седнал в микробуса, а госпожица Сандали на Токчета е коленичила. Бях я забравила тази снимка. Ужас. В крайна сметка сме били прави.
— Какво да видя, по дяволите? — пита татко, без изобщо да намалява звука.
— Татко, моля те, не отричай — полагам аз всички усилия да звуча успокояващо. — Съвсем очевидно е какво правиш.
— Боя се, че не е така, млада госпожице.
— Татко, стига — крещи Лиза, зарязвайки окончателни всякакво добро възпитание. — Тя ти прави свирка.
Казах ли, че преди малко татко избухна? Е, не е избухвал. Сега избухна: грабна снимката от масата, скочи на крака и гневно я размаха на пет сантиметра от носа на Лиза.
— Я ти я погледни. Погледни я. Виждаш ли? Да виждаш тая буца? Дето е като бутилка? — крещи той и мушка с пръст по…
Боже, какво е това бутилкоподобното, дето мушка по него?
— Скапана бутилка хелий — продължава той. — За скапаните балони. За скапаното парти. За скапаното весело празненство, което организирам за скапаното си ненормално семейство. Момичето е коленичило и ми показва как да затворя скапания клапан.
Той хвърля снимката обратно на масата и въпреки че съм се сгушила до стената, успявам да й хвърля един поглед. Без съмнение има нещо — и е прекалено голямо и бутилкоподобно, за да е нещо, което татко, пък и който и да е друг мъж, ще сложи удобно между краката си. Лиза сигурно е стигнала до същото заключение, защото мълчи тъпо.
Татко крачи из стаята и гневно прокарва пръсти през няколкото останали косъма на черепа си — доста по-малко от вчера сутринта, така си мисля.
— Татко — прошепвам немощно, — ужасно съжаляваме… Нали, Лиза?
— Господи — беснее той, пренебрегвайки плахия ми опит за помирение, — какво изобщо съм седнал да ви обяснявам… на вас… вас…
Нахални хлапета?
Тъпи патки?
Абсолютни малоумници?
— …Шибани идиотки?
Огосподи, пълен шибан шок. Баща ми знаел шибаната думичка с „ш“.
— Я се вижте какво направихте — продължава той, внезапно по-спокоен. — В момента майка ви е в полицейска килия. Шейсет години на тази земя и какво си има? Две дъщери, които я докарват на ръба на нервен срив. Ами аз? Честно казано, скоро май ще я последвам.
Той ни поглежда за някакъв отговор, но и двете изобщо не проронваме и дума, макар според мен да не е съвсем прав — искам да кажа, да съм взела аз спрей да пиша по вратите на църквите.
— Я си тръгвайте — заявява той.
С Лиза се споглеждаме, защото не знаем какво да правим.
— Казах да си тръгвате…
Ант се появява на вратата с табла с чай и чашки алкохол.
— …И си вземете и скапания хомосексуален свещеник.
24
— Нямаш представа от колко време исках да направя това — шепне Люис, докато съблича потника ми и докосва гърдите ми за пръв път.
И ти нямаш представа отколко отдавна те искам, мисля си аз. Ръката ми е върху крака му и аз я вдигам нагоре, докато докосвам…
Не е поредната фантазия на Лили.
Наистина се случва.
Как, по дяволите, преминах от главната роля в най-повреденото семейство във Финчли към сцена в леглото с Люис в продължение на по-малко от дванайсет часа? Невероятно. Всъщност не го вярвам. Сигурно си фантазирам.