— Сигурно ме мислиш за идиотка?
— Всъщност, не. Мисля, че си постъпила правилно.
— Наистина ли?
— Кой иска да си има работа с хора, на които не може да има доверие? — казва той, говорейки от личен опит (от положението на този, на когото не може да се има доверие). — Освен това книгата ти в момента е бестселър номер едно. Доста издатели трябва да потриват ръчички за нея.
Олеле, наистина моята книга е бестселър номер едно. Изведнъж си представям как седя на маса в гигантска книжарница. Пред мен е огромна купчина от Марша Мелоуси. Опашката от нетърпеливи фенове се е проточила чак вън от магазина. През съседната пресечка. И другите съседни пресечки, и е стигнала чак до някакви висока стена на затвор. На която има малък зарешетен прозорец. През който се взира майка ми с тъжни очи и хлътнали бузи.
— Ант, в момента не мога да мисля за издатели. — Очите ми се напълват със сълзи. — Не мога да мисля за нищо. Майка ми е в затвора.
— Обади се на баща си. Виж какво е станало.
— Не мога. Той ме мрази.
— Естествено, че не те мрази. Обади му се. Той вече се е успокоил.
— Ще му се обадя — отвръща новата подобрена Решителна Лили. — По-късно… Първо ще звънна в работата.
Вдигам слушалката и набирам номера.
— Диди Харис, ако обичате — казвам на централата.
Докато телефонът й звъни, се моля да се включи секретарят й — на машината съм сигурна, че мога да си дам оставката.
— „Работещо момиче“, здравейте, говорите с Диди.
Пфу. За по-малко от седмица втори път решава да си вдигне телефона.
— Здрасти, Диди, Лили съм.
— Лили, как са ти пъпките?…
Пъпки ли? А, дребната шарка.
— …Дано да не ги чешеш. Остават страшни белези.
— Добре са — всъщност вече почти се изчистиха.
— Кога ще дойдеш на работа?
— Точно за това ти се обаждам, Диди, няма да дойда.
— О… О, скъпа…
Като че ли изобщо й пука
— …Защо, какво е станало?
По дяволите. Защо не се подготвих за този въпрос.
— Ами… Ъм… Аз… ъъ… — О, майната му. Що пък да не й кажа истината. И без това повече няма да видя никого от работата. — Майка ми, Диди. Арестуваха я.
— Боже Господи, за какво?
— О… много е сложно… Даже и аз не го разбирам… Някакъв фирмен шпионаж.
От носа на Ант бликва кафе. Но аз като съм решила да й казвам истината, нямах предвид цялата истина. Да й кажа, че майка ми е в затвора, задето е пръскала хомофобски графити по църковна врата ли? Това звучи идиотски.
— О, горката Лили — Диди като никога успява да вложи искрено съчувствие в гласа си. — Напълно разбирам защо искаш да напуснеш. Трябва да си до нея. Боже, какъв шок, а и шарката… Виж какво, не се притеснявай…
Майка му стара, звучи като истински загрижено човешко същество и на мен ми става гузно.
— …Ще уредя със счетоводството да ти платят до края на месеца…
Много гузно.
— …и да ти платят цялата платена отпуска. Не се притеснявай за Люис. Аз ще уредя нещата с него. Ей, току-що ми хрумна. Той познава сума ти адвокати. Сигурно може да помогне. Защо не говориш с…
— Диди, всичко е наред, честно — заеквам аз, — но все пак ти благодаря. Много ти благодаря. Виж какво, трябва да бягам. Мисля, че полицаите дойдоха.
И само дето не си счупвам ръката от бързане да затворя телефона.
Ант се е свил на пода и получава спазми.
— фирмен шпионаж — успява да изрече през пристъпите на кикот. — Даже само това си струва билета дотук. Е, радвам се, че прие съвета ми да сложиш край на лъжите.
— Ха-ха. Отивам в банята. Вземи свърши някаква работа и купи мляко.
10.12 сутринта: Чудя се колко ще се набръчка кожата ми, ако остана в банята завинаги. Чудя се дали мога да се удавя, ако си натисна главата под водата, може би с нещо тежко… Капака на тоалетното казанче. Може и да свърши работа.
На вратата се чука.
— Направих ти кафе — казва Ант. — С мляко.
Мляко! Нещата може и да се оправят. Махмурлукът ми вече отшумява, мога да отпиша работата от списъка с кошмарите си и вече имам кафе с мляко. Да, определено се оправят. Остана само да се справя с разни дреболии като мама, татко и някакъв си порнороман.
Измъквам се от водата и се увивам в хавлията си. Когато влизам в дневната, телефонът звънва.
— Ант, вдигни го ти — изсъсквам.
Той го вдига.
— Ало… Да… Да, тука е — казва, въпреки че аз трескаво клатя глава в знак на обратното. — Ей сега ще я повикам.
Закрива микрофона с ръка и шепне:
— Люис е.
— Не мога да говоря с него.
— Е, той пък много иска да говори с теб… И аз много искам да чуя — казва той и ми пъха слушалката в ръцете.
— Копеле — изговарям с устни.
— Лили, ти ли си? — пита Люис.