Мамка му, изчервих се. А дотук е казал само четири думи.
— Здрасти, Люис.
— Можеш ли да говориш? Полицаите тръгнаха ли си? Кой вдигна телефона?
— Не, те… Ъм… Си тръгнаха. Това е един мой приятел — добавям и изглеждам свирепо Ант.
— Ами, Диди ми каза… Явно. Ужасно съжалявам. Много ми е кофти за теб, Лили.
— Благодаря — измънквам и самата аз се чувствам ужасно. Защо все така ми се случва? А, да, знам. Случва ми се, защото съм тъпа идиотка.
— Сега разбирам защо стана така онази вечер — продължава Люис. — Трябваше да ми кажеш… Нищо. Сигурно не си била готова да говориш за това. Разбирам те.
— Не бях — отвръщам и отчаяно се опитвам да намеря начин да приключа този разговор, преди да започне да ми задава технически въпроси относно фирмения шпионаж, тема, по която съм по-некомпетентна дори от въпросите по поддръжката на тракторни двигатели. — Люис, благодаря ти, че се обади… Ъм… Ужасно мило от твоя страна… Сигурно си много зает. Ще…
— Наистина искам да ти помогна с каквото мога — казва той малко отчаяно. — Просто искам да помогна, става ли?
Защо трябва да е толкова свестен, по дяволите? Всичко беше толкова по-лесно, когато си мислех, че е абсолютна свиня.
— Трябва да затварям — казвам и гласът ми потреперва неволно. — Дочув…
— Лили, не затваряй…
Майната му на треперенето. Почти се бях откачила.
— …Може ли да дойда да те видя? — пита той.
Не може. В никакъв случай.
— Не можеш… Списанието… Ти си главен редактор… Не можеш просто така… Да излезеш.
— Напълно си права, главен редактор съм. Мога да правя каквото си искам. А аз искам да те видя… Защото, ако не си забелязала, те харесвам.
Май е ядосан. Но ме харесва. Тогава защо се ядосва? Твърде съм объркана и уплашена и не казвам нищо.
— Извинявай — продължава той малко по-спокойно. — Просто не искам пак да ми изчезнеш. Стой там. Ей сега идвам.
Отговарям, като затварям телефона.
— Е? — пита Ант.
— Идва.
— Страхотно… Чакай малко, какво ме гледаш, като че ли това е най-страшното нещо на света?
— Не мога да имам нищо общо с него. Всичко, което знае за мен, са лъжи. Трябва да се махна оттук… веднага.
Осъзнавам, че тичам в малки кръгчета. Кога започна всичко? Вчера? Миналата седмица? Откакто се помня?
— Я се стегни малко — изкрещява ми Ант.
Заковавам се на място.
— Чуй ме сега — започва той бавно и авторитетно, специалният му глас за справяне с истерични откачалки. — Съвсем очевидно е, че Люис те харесва. Това е нещо хубаво, защото е съвсем очевидно, че и ти го харесваш. И е навярно единственото хубаво нещо в живота ти точно в този момент от времето. Затова, слушай какво ще направиш. Първо: отиваш да си обръснеш краката и каквито там други женски работи счетеш за необходимо.
— Ама…
— Няма ама. Второ: с моята експертна помощ избираш някакви секси дрехи. Трето: изпращаш ме на дълга и освежителна разходка из Прайъри Парк. И четвърто: когато се позвъни, го пускаш, сядаш с него и му казваш истината. Знаеш
ли какво означава това? Означава да не лъжеш, да не преиначаваш, да не дрънкаш глупости и изобщо да не говориш каквито и да било неща, дето са пълна измислица.
— Ама той ще ме намрази.
— Ето това е най-удивителното. Няма да те намрази — не и ако наистина те харесва. Ти му кажи истината, а той ще те види като невероятната талантлива жена, каквато си и — бинго! — ще те хареса още повече. Освен това ще те помисли за луда, задето не си му казала по-рано, но предполагам, че ще му мине… Става ли? Смяташ ли, че ще можеш да го направиш?
Кимвам, защото звучи като напълно брилянтен план… На теория.
10.45 сутринта:
— О, не мога да се появя в това… Защо не синята ми пола? Ами, да! Синя пола… Гадост. Не подчертава бедрата… Добре, добре, мисли, мисли… Сетих се. Черен панталон и сива копринена риза… Сива копринена риза, сива копринена риза, къде, по дяволите, ми е сивата копринена риза?… А, ето я!… Аааагх! Какво е това шибано петно? Най-отпред, на всичкото отгоре…
И така нататък.
Но пак е по-добре от истерията преди малко. Поне обмислям какво да облека, а не с какво да се убия. Определен напредък.
11.21 сутринта: Звъни се. Изправям се и се оглеждам в огледалото за петдесети път. Най-накрая съм се спряла на тесен ръждивооранжев потник и впити огненочервени джинси, и двете закупени от Ню Йорк. Прекалено нови и готини, за да изгледат убедително като дрехи, с които си се шляя из къщи. По-скоро изглеждат като дрехи за шляене из къщи, в случай че с появи някой, който ти харесва. Идеално, беше мнението на Ант. Всичката обективност, с която някога съм разполагала, ме напуснала още преди месеци, така че приемам думата му.