ти е сестра. А каква ти е?
— Агентка — подсмърчам.
— И защо те изнудва този проклетник? Да не си… Чакай малко. Защо имаш агентка?
Стигнахме и дотук. Имам чувството, че съм се качвала към Еверест и съм само на сантиметри от върха. Но единственото, което искам, е да се обърна и да хукна обратно, защото като отговоря на този въпрос, това ще е… Всичко. Гърдите ми се стягат, а устата ми пресъхва — отварям я с голяма трудност. Но. Трябва. Да. Довърша. Това…
— Изнудва ме, защото откри, че съм Ммм…
Не мога да довърша думата.
— Омъжена си? — невярващо пита Люис. — Мамка му… Добре, ами, добре… Ъм…
— Не, аз съм Марша Мелоу.
Той ме поглежда с широко отворени очи.
— Нали се сещаш… Писателката…
Продължава да ме зяпа.
— …Дето написа оная книга…
Продължава да зяпа.
— …Дето е по вестниците.
— Да, знам я, благодаря — изрича най-накрая. — Нещо се занасяш.
— Не.
— Шегуваш се.
— Де да беше.
— Не вярвам.
— Защо? — изведнъж се възмущавам аз. Мислиш ме за тъпанарка, която изобщо не може да пише, така ли? Или за толкова несексапилна, че изобщо не мога да напиша нещо такова!
— Защото е невероятно… Извинявай… По дяволите… Дойде ми като гръм от ясно небе. Ти си Марш… Лили, това с Марша Мелоу е единствената свястна новина за годината. Аз съм старо куче в журналистиката, нали не си забравила, ама и мен ме погълна изцяло.
Мамка му. Той е журналист. Съвсем бях забравила. Току-що му дадох ексклузивна новина.
— Ти си журналист — казвам. Очевадно твърдение, но аз съм се смръзнала. — Нали няма да…
— Не говори глупости… Господи, ти си Марша Мелоу! Това е най-хубавото, най-брилянтното нещо, което изобщо някога…
— Люис, имаш ли нещо против да…
Не довършвам, но той така и нямаше никакъв шанс да ми отговори, защото аз съм лепнала устни в неговите.
12.55 следобед:
— Да, оо, да, шптг, Люис, да, да, даааааааааааааааааа!
И наистина се случва, да знаете!
25
— Какво става в работата? — питам, докато опъвам от цигарата си.
(Между другото, защо е най-хубава цигарата веднага след секс? Ако не броим онази, която пушиш след ядене? И онази, която дърпаш тайно в тоалетната на майка си и баща си. И онази, която палиш с треперещи ръце, след като си бил увързан осем часа в креслото на полет за непушачи… Ега ти тъпия въпрос. Забравете, че попитах.)
— Ще ти кажа какво става в работата — отвръща Люис. — Рос започна от понеделник. — Той разгонва дима с ръка — хмм, ето ти потенциален проблем.
— Бива ли я, колкото се надяваше? — питам и прехвърлям цигарата в другата ръка. Доста голяма загриженост от моя страна — все пак сме в моето легло.
— Оказа се даже по-добра… Но тази сутрин й платих и я изпратих.
— О.
— По нареждане на издателите. Съкращаване на разходите. — Той разгонва поредната панделка дим — със сигурност ще имам проблем. — Списанието е загазило, Лили. Ще имаме късмет, ако успеем да издадем още три броя.
— Е, аз днес напуснах. Това ще помогне донякъде.
— Извинявай, но със заплатата ти можем само да си купим кафе за машината. Нямаш представа каква бъркотия наследих — това не го казах на шефовете…
Той продължава с проблемите на „Работещо момиче“, а аз кимам заинтригувано, но не го слушам. Не че ми е скучно — Боже, не — Люис е най-интересният мъж, с когото съм била в леглото от… Бърз мислен преглед на всички мьже, с които съм била в леглото, който, даже и да броя Люис, възлиза на четири и половина (половината, защото с Джереми Крейн не бяхме в легло на купона на Карол Ленън, а по-скоро се натискахме около него)… Определено е най-интересният за всички времена, но аз не го слушам, защото съм прекалено заета да си мисля колко е хубаво. Люис. Тук. В леглото ми. Достатъчно близо, за да забележа, че едното му зърно е малко по-високо разположено от другото, което отначало ми беше малко странно, но вече откакто цял час съм с него, го прави даже още по-интересен. И знае всичко за мен — даже гадните и позорни неща — и още е тук. Всичко изглежда идеално. Не, то е идеално…
До този момент, докато не се налага да излизаме от апартамента ми и да чета какво казва днес за мен „Мейл“, нито да се оправям с разочарования си баща, нито перспективата да посетя майка си в затвора. И мисълта, че се налага да й кажа (което може би е за предпочитане сега, както е в затвора — поне ще съм отделена от нея с яка решетка). Но колкото и Люис да ме харесва, не вярвам да ме подкрепи в барикадирането и пестеливото изяждане на съдържанието на хладилника ми (една малка лазаня и нещо в пластмасова кутия, което си стои там, откакто го помня, и може да е сос „Болонезе“, но също така може да е и кучешка храна), докато не останем само на любов и не умрем в прегръдките един на друг блажено щастливи и великолепно слаби (поне в моя случай). Не, не вярвам да стане, а сега, като се замисля, и на мен не ми се ще.