— Май много не ти се отива? — казва Люис, милостиво прекъсвайки „Кари“ фантазията ми, преди да е преминала съвсем естествено в „Екзорцистът“ и аз да съм завъртяла глава на сто и осемдесет градуса и да съм започнала да повръщам грахово-зелена бълвоч и да наричам майка си п… на латински.
— Изобщо не ми се отива — отвръщам, вторачена в светофара, молейки се да остане кървавочервен още, да речем, седмица или две.
— Виж сега какво ще ти предложа. Докато й казваш, си я представяй гола… С онзи градинар или какъвто там беше. Така изобщо няма да ти изглежда самодоволна и права и ще можеш…
Останалото не го чувам, защото главата ми е излязла от прозореца на колата и повръщам върху боята. Е, поне бълвочът не е граховозелен.
Адът сигурно е къща близнак с четири спални, ровър отпред и възрастни хортензии… Чакай малко, изведнъж ме обзема внезапно усещане за deja vu. Тази мисъл кога ми е минавала през главата? Сетих се. Когато си дойдох преди няколко седмици, подготвена да снеса на мама и татко Голяма Новина. Днес ще е още по-трудно — тогава на китките на мама нямаше следи от белезници, които тя да може да потрива самосъжалително.
Поглеждам за последно паркиралия на неколкостотин метра по-надолу Люис, отварям градинската порта и стъпвам на алеята. Когато стигам до вратата на къщата, бръквам в джоба си за ключовете, но спирам. Още не съм готова да вляза. Клякам, отварям капака на отвора за пощата и надниквам през процепа. Никакви признаци на живот. Татко сигурно е в съда за делото на мама за гаранцията или нещо такова. Защо не се сетих? Защо не се обадих първо? Мога да вляза и да чакам… Не, по-добре да си тръгна… По-късно пак ще пробвам… А може и да не пробвам.
— Какво си въобразяваш, че правиш?
Подскачам стресната. Обръщам се и виждам над себе си сенчеста фигура. С чук в ръка. И дълго длето. И кутия лепило.
— Здрасти, татко — изричам нервно.
— Пак ли ме шпионираш? — пита той. Идва право от „Направи си сам терапията“, но явно не се е получило Изобщо не звучи по-дружелюбно от миналата вечер.
— Не… Ъъ… Не. Просто гледам дали има някой вкьщи
— Следващия път пробвай със звънеца.
Ирония? Това е нещо ново за татко. През последните двайсет и четири часа научих доста за него. До снощи изобщо не бях предполагала, че има нерви. Нито че знае думичката с „ш“. Нито за иронията. Като цяло е доста по-интересен, въпреки че ми беше по-спокойно, когато беше скучен. Моят ядосан, ругаещ, саркастичен нов баща минава покрай мен и влиза в къщата. Аз се отдръпвам, предпочела относителната безопасност на стълбището.
— Е, няма ли да влезеш? — казва той. — Ела да се присъединиш към щастливото семейство…
Хайде пак иронията.
— …Сестра ти вече дойде.
Лиза е тук? Нещо не мислех, че скоро ще я видя.
— …а майка ти спи горе. Доста беше травматизирана, като я доведох. Обадих се на доктора и той й даде някакви успокоителни. Ще си правя сандвичи. Ти искаш ли?
Е, това е „добре дошла“. Някакъв вид.
— Благодаря, не искам — казвам, макар че съм умряла от глад.
Той се отправя към кухнята, а аз влизам в коридора и старателно търкам крака в изтривалката. Не ща да добавям и следи от стъпки към списъка на углавните си престъпления. Надниквам в хола и забелязвам Лиза седнала чинно на дивана. Обикновено тя си разпростира крайниците по меката мебел като октопод. Сега коленете и глезените й са събрани, а ръцете й почиват смирено на коленете й. Прилича на кандидатка по обява за гувернантка. Интересно как вината променя хората. Телевизорът работи и Лиза гледа как Ан Робинсън обижда някакви хора от публиката, но съзнанието й е другаде. Даже не забелязва, че влизам в стаята.
— Здрасти — казвам тихо.
— Мамка му — изписква тя и подскача от канапето. — Кога влезе?
— Току-що… Мама как е? Видя ли я?
Тя поклаща глава.
— Татко не ме пуска при нея.
— Той как се държи с теб?
— Ти как мислиш? Направо не мога да повярвам, че снощи бях в тази стая и го обвиних, че са му правили свирка… И точно тази дума употребих — добавя шепнешком и потръпва от спомена.
— Беше много кофти, нали? — съгласявам се. — На мама предявили ли са й обвинение?
— Още не. Май ще има две дела за щети. Ама адвокатът й смята, че няма да лежи.
— Страхотно облекчение — казвам, забелязвайки иронията. Сядам до нея. Потъваме в мълчание и гледаме как Ан Робинсън насъсква група съвършено непознати хора да се мразят едни други.
— Къде беше днес? — пита Лиза след няколко минути. — Опитах се да ти се обадя, преди да дойда тук.
— Изключих си телефона… Люис дойде.
— О, страхотно. Фантастично. Прекрасно. Люис дошъл…