Много е заразна, тази ирония.
— …Докато ние, останалите, се побъркваме, вие с Люис бягате от работа и правите секс.
— Кой каза, че сме правили секс?
— Защо иначе ще си изключваш телефона?
Пренебрегвам брилянтната й дедукция.
— Казах му.
— Сериозно? — ахва тя. — Че ти почти не го познаваш.
— Време е да сложа край на лъжите — плагиатствам аз от Ант. Е, поне засега стратегията му е успешна.
— Радвам се, защото ми се струва, че много скоро тайната ти, така или иначе, ще излезе наяве. Видя ли днешния „Мейл“?
Тя посочва сгънатия вестник на масата за кафе. „НАМЕРЕТЕ Я“ — настоява заглавието. След това отгръща вестника, за да ми покаже снимката на долната половина от страницата.
Аз, вперила мъртви очи в читателя.
— Мамка му — казвам, но от устата ми не излиза и звук. Прилошава ми и ако току-що не бях повърнала по колата на Люис, щях сега да го сторя на килима. Танцьорите ми са се върнали, този път с подкрепления — отряд високо мотивирани палестински терористи камикадзе.
— Гадно, нали? — казва Лиза.
Вземам вестника и започвам да изучавам снимката. Не е точно „гадно“ думата. Може да е само нечия умела компилация въз основа на подробностите, предоставени от Джейкъбсън (най-вероятно), но все пак съм аз. Моята коса, моят нос и даже моята голяма бенка на дясната буза. И още нещо. Снимката притежава онази характеристика на всички фотороботи, които сте виждали. Да го наречем зло. Искам да кажа, кой не е поглеждал фоторобот и моментално не си е помислял „Виновен“? И да беше ме изтипосал „Мейл“ с тридневна брада и десетсантиметров белег, пак нямаше да изглеждам по-зловеща. Пред моята снимка тази на изрусената Майра Хиндли в ареста изглежда като портрет на на Детегледачката на годината. (Майра Хиндли — британска детеубийца от 60-те години на XX в. — Б. пр)
— Лили, успокой се. Дишаш тежко — казва Лиза. — Това не си ти. Само някакъв фоторобот.
Не мога да й отговоря, но сред хаоса в главата и кореми ми едно нещо пропява с кристална яснота. Трябва да им кажа. Днес.
— Лиза, трябва да им кажа — прошепвам.
— Знам… Както и да е, дай за малко да сменим темата — продължава тя с весел тон, който нямаше да изглежда по-насилен, даже да й бяха насочили пистолет към главата. — За мен и Дан.
— Кой? — питам замаяна.
— Гаджето. Онзи, който определено не е от триада.
— Боже, Лиза, извинявай. Съвсем се…
— Замисли ли? Няма проблем. Позволено ти е.
— Дан — казвам аз. — Какво става?
— Адска гадория — отвръща Лиза.
— Кое е „адска гадория“? — прекъсва я татко, с пълна уста.
— Нищо особено — инстинктивно отвръща Лиза.
— Добре… Добре, „Нищо особено“-то мога да го приема — казва и се настанява във фотьойла. — И имате ли нещо против да изключите тази простотия? От тази жена направо ми се повръща.
Лиза изключва телевизора и ме поглежда шокирана. Знам какво си мисли. „Най-слабото звено“ е любимото предаване на мама. То е нещо много тори — според нея е достоен за възхищение начинът, по който се поощрява оцеляването на най-силните, без спасителна мрежа за слабаците. Сигурно си мисли, че здравната система трябва да се управлява по същия начин и здравният министър да казва на незаслужилите бъбречноболни „Вие сте най-слабото звено. Сбогом“, преди да отвори дупката в пода. Винаги съм си мислила, че това е любимото предаване и на татко. Той винаги го гледа заедно с мама от начало до край и през цялото време изисква тишина. Но явно от гадната Ан Робинсън му се повръща. Нещо се е променило. Искам да го погледна и да разбера какво, но не мога. Вместо това си зяпам краката.
— Наистина ужасно съжалявам — мърморя на отражението си в обувките.
— Моля? — пита той.
— Аз… Ние съжаляваме. Знаеш. Задето си помислихме…
— Сестра ти вече ми каза. Какво, по дяволите, ви накара да си мислите, че имам любовница?
— Всъщност мама — отвръщам. — Тя… ъъ… се тревожеше за теб.
— Защо не се учудвам? — отвръща той уморено и толкова тихо, че май само той трябваше да се чуе.
— Съжалявам и за мама. Задето й причиних това.
— Какво, да не си й ти тикнала спрея в ръцете и да си й казала да пише глупости?
— Не, ама…
— Какво тогава се извиняваш? Майка ти е направила всичко това сама.
Това ме изважда извън релси. Защо не ме обвинява? Да не е забравил правилата в семейството? Защото ако не обвини мен, мама ще убие и него.
— Но можеш да ме просветиш за едно, Лили — продължава той. — Като се има предвид уязвимостта на майка ти напоследък, защо й каза, че приятелят ти е гей? Винаги съм си мислил, че ти си по-разумната от вас двете. И че не си човек, който ще срита спящо куче в ребрата.