Какво да му кажа? „Е, татко, опитвах се да създам димна завеса, за да не забележи тя, че аз корумпирам обществения морал със сензационно мръсната си книга?“ Всъщност трябва да кажа точно това, но… Не мога. Още.
Но татко не чака отговор от мен. Продължава:
— Не ме разбирай накриво. Изобщо не ми е работа какъв е приятелят ти. И да е епископът на Лимърик, и да се облича в дамско бельо под расото, все ми е тая…
Какво става тук? Баща ми звучи опасно либерално.
— …Ако питаш мен, аз винаги съм смятал, че църквата е идеалният естествен избор за един хомосексуалист…
Чакай малко. Току-що си спомних първия доклад, който Лиза получи от Колин Маунт: татко забелязан в сандвич-бар с вестник „Гардиън“ под мишница. Тогава се измайтапих, но сега разбирам. Било е знак.
— …Какво друго да правят при традиционния натиск да вършат общоприетото и да се женят. Ами Исус?
— Какво Исус? — питам. Вече съм страшно разтревожена. Алтернативните възгледи за Божия Син са абсолютно забранени под покрива на мама.
— Всичките тези ученици? Май много не си е падал по женската компания. И да речем, че се окаже, че е бил гей, това няма ли да хвърли съвършено нова светлина върху всичките му прекрасни приказки за толерантността и любовта към ближния? Не, аз смятам, че за хората като твоя приятел се насаждат прекалено много предразсъдъци. Да си живее живота и всичко хубаво, бих казал аз. Ето от това ми стана най-много неприятно от постъпката на майка ти.
Поглеждам към Лиза. Тя е също толкова стъписана, колкото мен.
— Единственото, за което се тревожи тя, е да не я изключат от партията — продължава татко, — но аз се тревожа, че е била способна да извърши нещо толкова изпълнено с омраза. Като се съвземе, ще й го кажа.
Ще й каже това? Смята да изрази мнение, което знае, че тя няма да хареса? Това е мъжът, който години наред уверява жена си, че обича зеленчуците си именно варени четирийсет и пет минути и повече, въпреки че от давенето му винаги е било ясно, че не е така. Не вярвам на ушите си. Ама пък може и да й каже. В крайна сметка вече призна, че от гадната Ан Робинсън му се повръща, което по скалата на мама сигурно е съвсем малко по-лошо от предположението, че Исус е педал.
Хиля се. Поне вътрешно. Татко направо ми вдъхна увереност. На него му се налага да живее с мама и щом най-накрая е решил, че е време да надигне глас и да си отстоява правата, така ще направя и аз. Ще й кажа всичко. И ще почна, като кажа на татко.
Защото знам, че той ще разбере.
Леле, от това, което чувам последните минути, може да и да одобри.
— Татко, има още нещо за Ант.
— Какво, да не носи дамско бельо под расото?
— Е, можеше и да носи… ако носеше расо. Той не е свешеник.
— Мамка му — стряска се той и от устата му изригват трохи. — Само не казвай на майка си…
О, значи новият смел татко е бил еднодневка — която току-що приключи деня си.
— …Недей, аз ще й кажа, като се оправ…
Прекъсва го отварянето на вратата.
— Какво ще направиш, като се оправя, Брайън? — висомерно пита майка ми, която изнервящо се е оправила.
— Нищо особено, скъпа — отвръща татко, рипва и се запътва към нея. — Наистина не трябваше да ставаш. Докторът каза…
— Остави го доктора — процежда тя, когато той стига до нея. — Ти защо го остави да ме натъпче с всички тия лекарства? Знаеш ми мнението — добавя, приравнявайки леките успоителни с крек и хероин.
Наблюдавам как татко й помага да седне в другия фотьойл. Голите й крака изглеждат подпухнали под халата. Но мозъкът й си е наред — той очевидно е недосегаем за успокоителните.
— Искаш ли чай? — малодушно пита татко, виждайки в горещата напитка спасителен тунел към кухнята.
— Не, благодаря — отвръща тя. — Искам да си поговоря с Лили.
Пронизва ме с поглед, същия, който помня от деветгодишна, когато ме изгониха от час, защото дръпнах плитката на Белинда Пери толкова силно, че си глътна машинката на ченето. Свивам се на дивана и виждам, че татко прави същото във фотьойла. Но ми е кофти да го видя толкова бързо да се връща към… ами… татко, много добре знам какво ти е. Сигурно ти е било много лесно да говориш, докато си мислел, че лежи горе безпаметна.
— А сега, Лили, истината — продължава мама. — Откога знаеш?
— Кое да знам? — прошепвам.
— Че приятелят ти е хомо?
Сега мога да направя това, което обичайно правя в такава ситуация: да излъжа през зъби и да кажа нещо от рода на „Божичко, мамо, току-що разбрах и бях шокирана колкото теб. искам да кажа, не тръгнах из Манхатън да пиша хомофобски гадости по стените, но много добре те разбирам.“