Вдигам го до ухото си.
— Стигнахте ли до веселата част? — пита приятелят ми педал.
Защо си дава труда да звъни? Защо просто не кресне от хортензиите?
— Моментът… ъъ… не е… подходящ — отговарям — като че ли наистина ще му кажа как върви.
— Виж какво, няма проблем. Не ми казвай нищо. Но ако тя извади пистолет или нещо подобно, три са думичките, с които да й затвориш устата: „Цветарското изложение в Челси.“
И затваря.
— Амбулантен търговец — казвам. — Ха…
Татко се засмива немощно, но майка не го чува. Забелязала е броя на „Мейл“ на масичката за кафе. Взема го и поглежда снимката, поглежда истината, която буквално я зяпа в лицето.
Май няма да се наложи да й казвам, защото сама ще разбере. Дъхът ми спира, докато чакам да й просветне… Но не й просветва и след малко казва:
— В тъжен свят живеем. Що за хора й купуват на тая…
Докато мама се мъчи да измисли подходящо название за писаното от мен, Лиза отново ме сръгва — яко. Това определено е моят повод — направо паднал от небето.
Но аз все още не мога да го направя и вече не знам накъде да гледам. Не мога да погледна нито към мама, нито зад гърба й през прозореца, защото Ант отново се е появил иззад храстите, а сега и Люис е с него. Само това ми липсваше — чисто новото ми гадже в ложата на представлението на „Скапани фамилии“.
Това. Е. Ад. И аз не издържам.
Не съм единствената, защото Лиза прекъсва мъчението ми с фразата:
— Лили, виж какво, това е тъпо. Ще им кажеш ли, или аз да им кажа?
Хвърля ми поглед, който трябва да е окуражаващ, но по-скоро изглежда като „Моля ти се, спаси ни всички от това нещастие и приключи най-после с тая работа“.
— Какво ще ни кажеш? — плахо пита татко, най-после излязъл от плетения си бункер.
— Лили иска да ви каже, че…
— Аз ще го направя, Лиза — отвръщам, най-после възвърнала гласа си. Лиза е права. Трябва да сложа край на това. — Вижте — започвам с треперещ глас, — сигурно няма да повярвате. Понякога даже аз не вярвам. Знам, че няма да ви стане приятно, но сте ми родители и трябва да знаете…
По дяволите, прекалявам с усукването, но не знам откъде да започна. Приковавам очи в мама и се опитвам да направя това, което предложи Люис. Насилвам се да си я предстаня как се въргаля из насажденията с Пат градинаря, но той ми излиза малко като червенобузест Роналд Макдоналд. Това не ми помага. Съсредоточи се, Лили. Кажи й.
— Права си, мамо — продължавам да увъртам, като че ли това ще омекоти удара, когато най-накрая дойде. — Не трябваше да те лъжа за Ант…
Брилянтният нов план на Ант! Това е.
— Не трябваше да крием разни неща един от друг, нали така? — продължавам, без още да знам как ще включа вълшебните думи на Ант във всичко това, но твърдо решена поне да опитам. — Искам да кажа, ние всички… Да вземем… ъм… например татко.
Мама е озадачена. Татко всеки момент ще получи удар — да ме вземете къде?
— Представи си той да ти каже, че отива… ъм… някъде по работа, но всъщност се измъкне на излет…
Мама вече изглежда заинтригувана. Може би най-накрая ще успее да извади кирливите ризи на татко, а и моите.
— …до… ъм… цветарското изложение в Челси.
Ред е на мама да получи удар от паника.
— Защо ще го правя? Майка ти е тази, дето обича да се занимава с градината — казва татко напълно объркан.
Мама мълчи. За пръв път в живота ми излъчва малодушие. Сега мога да го направя. Ант, благодаря.
— Това е съвсем хипотетично, татко. Просто се опитвам да кажа, че трябва да сме по-открити един с друг… Като например това, което аз ще ти кажа сега… Защото ще ти кажа нещо, което…
— Какво? Какво ще му кажеш? — Мама почти е скочила на крака и се тресе от паника. Какво може да ми направи? Тя е изплашена. А аз съм почти на финала. Мога да го направя.
— Аз съм Ммм
— Омъжена? — възкликва татко. Какво им става на всички с това омъжване?
— Не, татко! Остави ме да довърша. Тъкмо исках да кажа…
— Престани! Каквото и да е то, изобщо не знаеш нищо за цветарското изложение в Челси. Тази година даже не съм ходила. Беше…
— Остави я да довърши, Шарлот. Какво е то, Лили?
— Тъкмо исках да кажа…
И дотук. Не мога да произнеса и звук. За пръв път през целия си живот съм постигнала надмощие над майка си, но пак не мога да го направя. Що за жалко създание съм? Цветарското! изложение в Челси ме докара дотук, но няма да ме преведе през финиша. Травмата е прекалено голяма и тялото ми е решило, че това е идеалният момент да откаже да работи. Усещам как коленете ми омекват — явно те ще са следващите. Поглеждам безпомощно към Лиза, която изглежда странно спокойна.