— Няма проблем, Лили — изправя се тя и се обръща с лице към мама и татко. — Онова, което се опитва да ви каже, е, че е сестрата на Марша Мелоу.
— Какви ги говорите, за Бога? — възкликва мама.
— Мамо, татко — ведро обявява Лиза. — Аз съм Марша Мелоу.
26
— Можеше да е и по-зле — говори Лиза, докато Люис ни вози към болницата на северен Мидълесекс. — Можеше да сме на път за моргата. Всичко е добре, когато завършва добре, нали така?
Лично аз не бих окачествила това, че мама хвърли овчарката си от костен порцелан през голямото стъкло на хола (уцелвайки Ант по челото), преди да се барикадира в гаража, където погълна съдържанието на бутилка „Тоалетно пате“ като щастлив край.
Докато татко се опитваше да разбие предната ролетна врата, Люис сложи едно рамо на тази между гаража и кухнята. Беше като Том Круз в „Мисията невъзможна“ и аз тайно се възхитих (докато едновременно се притеснявах, че му се наложи да демонстрира мъжествеността си, заобиколен от роднините ми, които се държат като шимпанзета със сериозни психически недъзи). Вратата поддаде преди рамото на Люис и вътре той откри мама припаднала на пода. Докато оглеждаше какво й има, аз звъннах на 999. След това открих празната бутилка „Тоалетно пате“. Трескаво затърсих предупреждението: „В случай на поглъщане пийте големи количества вода и потърсете незабавна медицинска помощ.“
— Бързо, дай й вода — извиках.
— Няма нужда — спокойно каза татко, който тъкмо отвори предната врата и се присъедини към нас. — Тя точно с това се е опитала да се самоубие.
Откъде мама да знае, че татко е взел празната бутилка от препарата за кенефи и я е напълнил с дестилирана вода — защото открил, че хитро извитото й гърло е идеално за допълване на акумулатора на колата. Тя цял живот се оплаква от това, че той непрестанно човърка нещо, а сега това й спаси живота. Предполагам, че припадъкът й се дължи на шока, а не на отровния удар чиста горска свежест, получена от вътрешностите й.
Линейката пристига и отнасят все още несвястната ми майка на носилка. След това се погрижват за Ант, който кърви на моравата, обгрижван от Лиза.
Сега следваме линейката, в която са мама и татко. Най-ироничното е, че и Ант е вътре с тях. Щеше да ми е смешно, ако наистина не се тревожех за него.
— Ще се оправи нали? — Лиза виновно пита лекаря, докато стоим на безопасно разстояние и гледаме как мама кротко лежи на количка.
— Получила е шок, но ще се оправи — казва той с предназначения си да успокоява докторски глас. След което добавя: — Макар че в трахеята й са останали няколко упорити петна от варовик.
Историята с „Тоалетното пате“ явно ще забавлява спешното през дългите му нощи.
Някаква сестра ме докосва по рамото.
— Извинете, госпожице. Приятелят ви иска да ви види. Ей там зад завесата.
Отивам при кабинката и намирам Ант. Шие го някаква млада лекарка, която изглежда сякаш не е спала от няколко месеца. Сядам и я чакам да свърши/да върже възела и да зашие клепачите на Ант един за друг.
— Как си? — питам го, докато тя най-накрая завързва възела.
— Струва ми се, че ей тук още имам парченца от скапаната овчарка… Ама, да, добре съм. Винаги съм искал да имам белег. Ами ти?
— И аз съм добре. Още съм замаяна, но иначе съм добре.
— От суматохата разбирам, че тя вече знае — заключава той.
— Почти… Мисли, че е Лиза.
Той се разсмива.
— Чакай, ще ми обясниш след малко… Искам да се насладя на тази идиотщина.
— Като говорим за идиотщини, ти какво правиш тук?
— Мислех да помогна с нещо. Тъпо, а?
— Какво си въобразяваше?
— Исках да привлека част от огъня, да поема малко вина. Реших, че ще съм й идеалната мишена. И бях напълно прав — казва и опипва ужасната петсантиметрова рана на челото си.
— Наистина благородно от твоя страна… Благодаря ти.
— Твоят Люис ми изглежда симпатичен.
— Изненадана съм, че си успял да си създадеш мнение сред целия този Армагедон.
— Е, това са само първи впечатления. Успяхме да се запознаем, докато пълзяхме из храстите — стори ми се добър на четири крака.
— Благодаря ти, че ми помогна да се оправя и с него. В един момент ми се стори, че планът ти няма да сработи, но…
— Винаги трябва да имаш вяра в мен, Лили. Той сега къде е?
— Говори по телефона — беше забравил, че днес е печатен ден.
— Това какво е?
— Когато печатат списанието. Ако не се обади, в понеделник в него няма да има нищо.
Лекарката се изправя и си сваля ръкавиците.
— Благодаря ви — мило казва Ант. — Сигурно си мислите, че всичко е малко откачено.