— А, напълно нормално — нехайно отвръща тя. — Сега отивам да търся изкуствения нокът на онзи трансвестит. Няма да ви казвам къде го е изгубил.
Лиза, Ант и аз седим на стъпалото на линейката, а аз пуша.
— Знаеш ли, винаги съм смятала за напълно нелогично да забраняват да се пуши в болниците — казва Лиза.
— Откъде-накъде? — пита Ант.
— Ами, там всички и без това са болни. Какво ще им навреди малко пасивно пушене?… Лили, все се каня да те питам. Какви бяха тия глупости с цветарското изложение в Челси?
Ант се разсмива и на мен ми се приисква да й кажа, но откакто сме пристигнали, е надвиснал един много по-голям въпрос.
— После — казвам. — Лиза, защо го направи?
— Е, някой най-накрая трябваше да изрече шибаната реплика — ти се забави прекалено.
— Хайде, сериозно.
— Не можех да те гледам как страдаш и минута повече. Освен всичко останало, се чувствам наистина виновна. Последните дни сигурно са ти били кошмарни, а пък аз се занимавах само с Дан.
— Божичко, Дан — ахвам аз. Знаех си, че има нещо съвършено несвързано с гей свещеници и порнокниги, за което трябваше да говорим. — Какво става. Да не си бременна?
— Абе понякога надминаваш и мама. Не, не съм. Той иска да се омъжа за него.
— Лиза, това е фантастично… — Но физиономията й се сгърчва. — …Не е ли?
— Е, досега никой не ми е предлагал — отвръща тя след кратък размисъл. — И пръстенът е достатъчно голям да задави кон… Но той е тори.
— Живяла си с това цели две години. Ще трябва да преживееш някак мисълта, че мама ще го хареса. Освен това ми се струва, че една такава сламка няма да й навреди. Направи услуга на всички ни и кажи „да“.
— Вече казах „не“ — прошепва тя.
— Нали не си…
Поглеждам лицето й и тъжните й очи.
— Всичко ли свърши? — питам.
— Тази сутрин отлетя за Хонконг, така че май, да — скръбно отвръща тя.
— О, Лиза, адски съжалявам.
— Ще се оправя — смело отвръща тя. — Вече… срещнах друг.
— Лиза!
— Той в момента е в Гоа. Страхотен е. Нямам търпение да те запозная с него. (Гоа — малък район в Индия — Б.пр.)
— Не ми казвай — обажда се Ант. — Той е международен трафикант на оръжие.
— Как можа да го кажеш? — възмущава се Лиза. — Плаща си данъците и всичко. Има си собствен бизнес.
— Какъв? — питам аз.
— Стриптийз бар в Бетнал Грийн.
Пфу! След кошмарната перспектива да се узакони с консервативния Дан, направо се радвам, че отново е влязла в релси. След кратко мълчание казвам:
— Още не си ми отговорила като хората на въпроса. Защо пое вината?
— Защото това, че се занимавах само с Дан, не беше единствената причина да се чувствам виновна. Винаги си казвала, че аз те забърках в тази каша и си права, аз го направих. Стори ми се справедливо да те измъкна от нея.
— Нямаше нужда, да знаеш.
— Знам, ама какво да правя като съм си такъв ангел? Освен това винаги съм била черната овца, нали? Това е просто поредното престъпление, което мама може да ми лепне в досието, а пък от нейна гледна точка пак й остава една дъщеря, която
някой ден ще я последва в рая.
— Да, ама сега какво ще правим?
Не успява да ми отговори, защото татко излиза от болницата. По навик панически изгасям цигарата си в стената. Той ни забелязва и се отправя към нас с мрачно изражение.
— Какво става? — питам го тревожно, когато пристига.
— Спи… Докторът й даде достатъчно успокоителни да приспят слон… Ти знаеш ли, че това е единственото животно с четири колена?
— Адски съжаляваме за това, което се случи… Лиза, нали? — казвам аз.
— Да, татко — присъединява се сестра ми с по-съжаляващ тон, отколкото някога съм я чувала.
— Майка ви трябва да съжалява — изръмжава той. — Стъклото на хола ще струва цяло състояние, да не говорим за вратите на гаража. И отсъствието ми от работа. Днес трябваше да получа първата си голяма поръчка за цветни закачалки. Не, по дяволите, тя трябва да съжалява.
Той забива поглед в земята и поклаща глава. След това я вдига рязко и двете с Лиза трепваме.
— Колкото до теб — казва, вперил поглед в Лиза, — е, нямам думи. Написала си книга… Онази книга. Не мога да повярвам, че го казвам… Точно днес… Но това е моментът, с който най-много се гордея в живота си.
27
След като всички в списанието сме се събрали, Люис се качва на едно бюро и прочиства гърло.
— Знам колко са разтревожени всички от слуховете за закриване на списанието — започва той. — Честно казано, не бяха само слухове и през последните месеци се опитвах да отложа екзекуцията. Тъкмо се канех да се предам, когато се случи нещо забележително — нещо, за което съм сигурен, че ще гарантира бъдещето на „Работещо момиче“.