Тихо затътри крака из стаята, сякаш обикаляше изложбена зала.
— Това място е просто претъпкано с шедьоври — рече той. — В Дъблин не би могъл да се сдобиеш с нищо подобно.
— Доста неща научаваш, когато си далеч от дома — смутено рече Том.
Старецът затвори очи и изпи питието си.
— Нещо не е наред ли, дядо?
— Ще ме хване посред нощ — каза старецът. — Сигурно ще скоча в леглото и ще крещя с цяло гърло. Но сега ми няма нищо, само нещо долу в корема и в тила ми. Да поговорим, момче, да поговорим.
И двамата говориха и пиха до полунощ, после старецът бе сложен да спи и Том също си легна. Скоро заспаха.
Към два през нощта старецът внезапно се събуди.
Вгледа се в тъмното, като се питаше къде е, после видя картините, тапицираните столове, лампата и килимите, направени от Франк, и седна в леглото. Стисна юмруци. После стана, облече се набързо и тръгна със залитане към вратата, сякаш се боеше, че няма да стигне до нея, преди да се случи нещо ужасно.
Когато вратата се затръшна, Том рязко отвори очи.
Някъде в мрака някой викаше, крещеше, предизвикваше стихиите, отправяше богохулства с пълно гърло, кълнеше, а накрая се чуха удари, сякаш някой блъскаше стената или друг човек.
След доста време дядо му се върна в стаята, мокър до кости.
Като се олюляваше, мърмореше и шепнеше нещо, старецът смъкна мокрите си дрехи пред угасналата камина, хвърли един вестник върху въглените и краткотрайните пламъци осветиха лицето, на което яростта постепенно се сменяше с вцепененост. Намери и облече халата на Том. Младежът стисна очи, когато старецът протегна окървавените си ръце към угасващите пламъци.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Сипа си уиски и отпи голяма глътка. Примигна към Том и картините на стената, после погледна към Том и цветята във вазите и пи отново. Накрая Том се престори, че се събужда.
— Минава два. Трябва да почиваш, дядо.
— Ще почивам, след като свърша с пиенето. И с мисленето!
— За какво мислиш, дядо?
— Точно сега — отвърна старецът, седнал в полутъмната стая с чаша в ръце, докато последните призрачни пламъчета в камината догаряха, — си спомням твоята скъпа баба през юни хиляда деветстотин и втора. И как се роди баща ти, и как бе страхотно, а после се роди и ти, и също бе страхотно. И как баща ти умря, когато ти беше съвсем мъничък, и колко тежко й беше на майка ти в онези бедни и студени времена в суровия Дъблин. И за мен си в полето, все работа, и за това как се виждахме само веднъж месечно. За това как хората се раждат и си отиват. Такива мисли се въртят в старческата глава по нощите. Мисля си как се роди ти, Том, какъв щастлив ден беше. И сега те гледам какъв си. Това е.
Старецът се умълча и допи уискито.
— Дядо — обади се накрая Том, почти като дете, промъкнало се у дома и очакващо наказание или прошка за все още непризната беля. — Безпокоя ли те?
— Не — отвърна старецът и след малко добави: — Само какво ще направи животът с теб, как ще се отнася с теб, добре или зле — ето това не ми дава покой.
Старецът седеше. Младежът лежеше с широко отворени очи и го гледаше. Накрая каза, сякаш бе прочел мислите му:
— Дядо, аз съм щастлив.
— Наистина ли, момче? — Старецът се наведе напред.
— Никога през живота си не съм бил по-щастлив.
— Така ли? — Старецът погледна през полумрака към младото лице. — Да, така е. Но колко време ще останеш щастлив, Том?
— А нима съществува вечно щастие, дядо? Всичко отминава, нали?
— Млъкни! Баба ти и аз, ето това не е отминало!
— Не. Не е било през цялото време, нали? Отначало е било едно, после — друго.
Старецът закри устата си с ръка, после затвори очи и разтри лицето си.
— Господи, да, прав си. Всеки от нас има по два, не, три, даже четири живота. И всички те отминават, това със сигурност. Но мисълта за тях остава. И от четирите, петте или дузината животи един е специален. Спомням си веднъж…
Старецът млъкна.
— Какво веднъж, дядо?
Старецът се загледа някъде към хоризонта на Миналото. Не говореше нито на стаята, нито на Том, нито на никого. Сякаш не говореше и на самия себе си.
— Беше много отдавна. Когато влязох в тази стая, странно защо се сетих за това. Сякаш отново тичах по брега на Голуей към онази седмица…
— Коя седмица, кога?
— Онази лятна седмица, когато станах на дванайсет, помисли си само! Виктория бе все още кралица, живеехме в торфена колиба край Голуей, обикаляхме брега при отлив и събирахме каквото ставаше за прехрана, а времето бе толкова хубаво, че почти ти става тъжно, защото знаеш, че няма да продължи дълго.