И в средата на това чудно време край брега се появи разнебитена каруца с черни цигани, които се установиха на лагер край брега.
Бяха майка, баща, момиче и едно хлапе, което веднага се затича по брега, явно също в търсене на компания, защото и аз се мотаех сам-самичък и се нуждаех от среща с непознат.
Дойде тичешком. Никога не ще забравя как го видях за първи път. Ще го помня, докато не ме заровят. Той…
Ох, Господи, думите не ми стигат! Спираме всичко. Трябва да се върна още назад.
В Дъблин дойде цирк. Отидох да погледам страничните представления — глупчовци, джуджета, ужасни малки уроди, дебели жени и мъже-скелети. А като видях тълпата пред последния експонат, си помислих — ето там е най-ужасното нещо. Започнах да се бутам, за да зърна страшилището. И какво да видя? Тълпата бе привлечена не от друго, а от малко момиче на около шест годинки, толкова красиво, тъй прекрасно, с нежни бели бузки, сини очи, златна коса, толкова тиха и спокойна, че насред целия ужас привличаше вниманието на всички. Не казваше нищо, но красотата й прекъсваше цялото представление. Всички трябваше да идат при нея, за да се почувстват отново добре. Защото в онази отвратителна менажерия тя бе единственият мил приятен доктор, способен да ни върне отново към живот.
Е, онова момиче от цирка бе точно такава прекрасна изненада като момчето, тичащо като жребче по плажа.
Не беше черно като родителите си.
Имаше златни къдрици, сякаш бяха частици от слънцето. Бе сякаш от бронз, а каквото не бе бронзово, беше от мед. Колкото и да е невероятно, това дванайсетгодишно — колкото мен — момче сякаш бе току-що родено, толкова свежо и ново изглеждаше. Имаше ярки кафяви очи като на животинче, дълго гонено по бреговете на света.
Наближи и първото, с което се обърна към мен, бе смях. Радваше се на живота и известяваше това със звука, който издаваше. Сигурно и аз съм се засмял, защото духът му бе заразителен. Протегна ми мургавата си ръка. Поколебах се. Той махна нетърпеливо и ме хвана за ръката.
Господи, след всички тези години си спомням какво си казахме — „Не е ли весело?“ — рече той.
Не попитах кое е весело. Знаех го. Каза, че се казвал Джо. Аз казах, че съм Тим. И ето ни, две момчета на плажа, а между нас — цялата вселена като рядко хубава шега.
Погледна ме с огромните си кръгли медни очи и се разсмя с пълна сила, а аз си помислих — хей, той е дъвкал сено! Мирише на трева! И от това внезапно се замаях. Миризмата ме зашемети. Господи, помислих си, пиян съм, но защо? Беше ми се случвало да пробвам от пиячката на татко, но какво беше това? Пиян по обед, блъснат от слънцето… защо ми се вие свят? Защото някакво непознато момче е дъвкало сладка трева? Не, не може да бъде!
После Джо ме погледна и каза: „Нямаме време“.
„Нямаме време ли?“ — повторих аз.
„Да — отвърна Джо. — За да бъдем приятели. Ние сме приятели, нали?“
И ми дъхна на прясно окосени поляни.
Господи, идеше ми да извикам — да! И едва не паднах, сякаш ме бе тупнал приятелски. Устата ми се отвори и затвори, и накрая попитах: „А защо нямаме време?“
„Защото — рече Джо — ще сме тук шест дни, най-много седем, после продължаваме надолу по цяло Ейре. Никога повече няма да те видя през живота си. Затова трябва да направим много неща за тези няколко дни, нали тъй, Тим?“
„Шест дни? Че това е направо нищо!“ — запротестирах аз и се запитах защо изведнъж се почувствах опустошен и изоставен на брега. Нещо едва бе започнало, а аз вече оплаквах края му.
„Един ден тук, седмица там, месец някъде другаде — рече Джо. — Трябва да живея много бързо, Тим. Приятелите ми не се задържат дълго. Само онези, които помня. Затова където и да отида, казвам на новите си приятели — бързо, да направим това, да направим онова, да направим сума неща, дълъг списък, за да ме помниш, когато си замина, и аз теб да те помня и да си казвам — ето това беше приятел. Така че да почваме. Ти гониш!“
И Джо хукна да бяга.
Тичах след него и се смеех — нима не беше глупаво да гоня някакво момче, напълно непознато само преди пет минути? Тичахме сигурно цяла миля по дългия летен плаж, преди да ме остави да го хвана. Вече си мислех дали да не го понабия, задето ме бе накарал да тичам толкова много просто така, неясно защо, дявол знае защо! Но когато тупнахме на земята и го приковах долу, той просто ми дъхна в лицето и аз отскочих, тръснах глава, седнах и го зяпнах, сякаш бях бръкнал с мокри пръсти в контакта. Той се разсмя, като ме видя как седя в недоумение, и рече: „Тим, ще бъдем приятели“.