Нали знаеш противните дълги студове в Ирландия? Е, през онази седмица, когато станах на дванайсет, бе лято всеки един от седемте дни, посочени от Джо като последни. Вървяхме по брега — и само толкова, просто си бяхме на брега, издигахме замъци и се катерехме по хълмовете, за да играем на война. Намерихме една стара кръгла кула и с викове тичахме из нея. Но най-много вървяхме, прегърнати през рамо като сиамски близнаци, които не можеш да разделиш нито с нож, нито с мълния. Аз вдишвах, той издишваше. После той вдишваше и аз му припявах. Разговаряхме до късно вечер на плажа, докато родителите ни не идваха да търсят изгубените си деца, намерили нещо, което сами не разбираха. Примамен у тях, аз спях до него, или той до мен, приказвахме си и се смеехме, Господи, смеехме се до сутринта. После отново излизахме навън и се смеехме с пълна сила, докато не падахме на земята. И се намирахме проснати, развеселени, със затворени очи, хванали се един друг и треперещи, а смехът ни скачаше като гонещи се сребърни пъстърви. Господи, къпех се в смеха му и той в моя, докато не оставахме без сили, сякаш любовта ни бе изтощила съвсем. Дишахме тежко като кутрета в горещо лято, насмели се до припадък и сънени от приятелство. И през цялата седмица времето бе синьо и златно, без облаци, без дъжд, с ветрец, който миришеше на ябълки… не, това бе не вятър, а дъхът на онова момче.
Много след това ми мина през ума — ако старец успее отново да се потопи в онзи летен извор, в струята дихание от неговите ноздри и уста, да се освободи от тежестта на годините, да бъде отново млад, как би могла плътта да устои на подобна съблазън?
Но смехът изчезна и момчето изчезна, превърна се в мъж, изгубен някъде по света, а ето че аз, цели два живота по-късно, говоря за първи път за него. А и на кого да разказвам? От онази седмица на дванайсетия ми рожден ден и подаръка на приятелството му до днес на кого можех да разкажа за онзи бряг и лято, за това как вървяхме заедно, сплели ръце и души, и животът изглеждаше съвършен като буквата О — страхотен огромен кръг от чудесно време и весели разговори, и не се съмнявахме нито за миг, че ще живеем вечно, никога не ще умрем и ще бъдем добри приятели.
А в края на седмицата той си тръгна.
Бе мъдър за годините си. Не каза довиждане. Съвсем изведнъж каруцата им изчезна.
Крещях по брега. Видях в далечината каруцата им да се скрива зад един хълм. И тогава мъдростта му ми заговори. Недей да хващаш. Пусни. А сега плачи, каза ми моята собствена мъдрост. И аз плаках.
Плаках три дни и на четвъртия утихнах. Много месеци не отидох на брега. И през всички години след това нито веднъж не изпитах подобно нещо. Живях добре, имах чудна жена, добри деца и теб, момче, и теб, Том. Но едно е сигурно, както е сигурно това, че сега съм тук — никога повече не съм бил толкова неистов, безумен и див. Никога не съм се напивал толкова. Никога не съм плакал тъй безутешно. Защо, Том? Защо ти разказвам това, и какво бе то? Защо се връщам в онези далечни невинни времена, когато си нямах никого и не знаех нищо? Как така го помня, когато всичко друго се изплъзва от паметта? Защо, прости ми, Господи, ми се случва да не мога да си спомня лицето на баба ти, а неговото на брега на морето е толкова живо пред очите ми? Защо отново виждам как двамата падаме и земята се пресяга да приеме младите буйни жребчета, подлудени от толкова много сладка трева и дни, които никога не свършват?
Старецът замълча. След известно време добави:
— Казват, че тайната на мъдростта е в премълчаното. Няма да кажа нищо повече. Даже не знам защо ти разказах всичко това.
— Аз знам — рече лежащият в тъмното Том.
— Наистина ли, момко? — попита старецът. — Е, кажи ми. Някой ден.
— Да, някой ден ще го направя.
Заслушаха как дъждът докосва прозорците.
— Щастлив ли си, Том.
— Вече ме питахте, сър.
— Пак те питам. Щастлив ли си?
— Да.
Мълчание.
— Лято ли е на брега, Том? Това ли са вълшебните седем дни? Пиян ли си?
Том дълго не отговори. После каза само: „Дядо“ и кимна веднъж.
Старецът се облегна в креслото. Можеше да каже — това ще отмине. Или — това няма да продължи дълго. Можеше да каже много неща. Вместо това каза:
— Том?
— Сър?
— Ох, Господи! — внезапно извика старецът. — Христе, Боже всемогъщи! По дяволите! — Млъкна и задиша по-спокойно. — Ама че луда нощ. Просто трябваше да изкрещя за последно. Трябваше, момче.
Накрая заспаха под бързо барабанящия дъжд.
На зазоряване старецът се облече тихо, взе чантата си и се наведе да докосне с длан бузата на младежа.
— Сбогом, Том — прошепна му.
Слезе по тъмното стълбище към неспиращия дъжд и се сблъска с приятеля на Том, седнал на последното стъпало.