Майкъл Уайт
Тайната на Медичите
1.
Флоренция, 4 ноември 1966
Очите на пазача на параклиса на Медичите рязко се отвориха в шест без четвърт сутринта, когато капакът на прозореца на спалнята се тресна в стената на сградата, обзет от усещането, че настъпва краят на света. Разбуди се мигновено, а в главата му се застрелкаха думи от Откровението на Йоан Богослов: „И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката.“1
Помисли си, че някак си е попаднал в капана на истински кошмар, но в този момент дървеният капак политна назад толкова силно, че разби стъклото на прозореца на спалнята и то се пръсна на проблясващи късчета из стаята. Дъждът плющеше така жестоко по сградата, че си представи как старите камъни ще започнат да падат и накрая цялата постройка ще рухне. Това определено не беше сън.
Трябваше му само секунда, за да скочи от леглото и да повлече жена си през прага и по коридора към стаята на бебето. Чуваше писъците на сина си, които заглушаваха грохота от бурята. София го грабна от детското креватче и се опита да го успокои.
— Софи, вземи Лео и няма да излизате от задната стая. Затвори капаците на прозорците и пусни резетата. Ще ти донеса завивка и фенерче. Аз трябва да отида в параклиса.
— Марио, не бива да го правиш.
— Налага се — отговори той. — Кой знае какви поразии са станали. Може да се наводни погребалната камера и телата ще…
Марио забърза към вратата. Няколко минутки по-късно се върна с бутилката на бебето, фенерче, малко хляб и завивката от семейното легло. Целуна жена си и детето, обърна се и излезе бързо. Заключи вратата, хукна надолу по коридора, спусна се по тясната дървена стълба, толкова тъмна, че едва виждаше стъпалата пред себе си, и пое коридора, който водеше към входната врата.
Вратата едва не го нокаутира, когато дръпна резето и вятърът с рев нахлу в коридора. Опита се да я затвори, но тя беше прилепнала като закована към стената. Той заряза вратата, наведе глава и приведен напред, направи две бавни крачки. Навън цареше мрак. Буреносните облаци бяха закрили луната и очевидно електричеството беше прекъснато.
Когато Марио надникна от входа на сградата, небето се озари от огромна светкавица. Цялата улица беше наводнена. Дълбоката до колене кална вода се носеше бързо надолу. Миришеше на отпадни води. Видя велосипед да плува по Виа Джинори по посока на Пиаца Сан Лоренцо. Пое си дълбоко дъх и се насили да нагази във водата.
Студът направо го пресече и той конвулсивно раззина уста. Крачеше неуверено, а под подметките си усещаше калния паваж. Нямаше за какво да се хване, освен за влажните тухли и камъни на околните сгради. Небето леко се освети и лунните лъчи пробиха за кратко мрака, хвърляйки слаба неясна светлина, която му позволи да различи очертанията на Виа Джинори и стените на базиликата „Сан Лоренцо“ пред него.
Марио се опита да върви по-бързо, но беше безнадеждно. Едва напредваше срещу течението с по няколко сантиметра. Трябваше да се притиска в стената; един клон, после гума, а след нея празна кутия и кофа за боклук профучаха край него, носени от вятъра, блъскаха се в сградите и цопваха опасно в носещата се бързо мътна вода.
Когато най-сетне стигна ъгъла, където Виа Джинори се пресичаше с Виа деи Пучи, вече беше изтощен и целият покрит с кал. Пронизващият студ жилеше бузите му и вече не усещаше пръстите на краката си. Обикновено оживената главна улица сега бе пуста. По нея течеше същата кафява мътилка, която заливаше основите на древните постройки от двете й страни. Марио чу в далечината трясък и стържене на метал, последвани от уплашен писък. Докато гледаше онемял опустошението, поредната светкавица проряза небето, а дъждът се превърна в градушка, която започна да отскача от покривите и го заблъска по лицето.
Той продължи напред по главната улица и успя да намери малко убежище в сянката на базиликата. Тук течението беше по-силно и му бяха нужни всички сили, за да му отстоява. И тогава, точно когато се приближаваше към вратите на параклиса, друг клон полетя към главата му. Наведе се, но беше прекалено късно. Клонът се стовари в лицето му и той падна назад във водата.
Калта го заля и го завъртя под повърхността. Нещо твърдо го смушка силно в ребрата и Марио се напрегна да се изправи на крака, опитвайки се да намери някаква опора в тинята. Почти успя, но се подхлъзна и се намери отново във водата с уста, пълна с кал. Изплю се с отвращение, завъртя се и внезапно изпита страх. С дясната си ръка се вкопчи в една от халките в стената на базиликата. Стискаше я с всички сили и се издърпа нагоре, докато кашляше, плюеше и се опитваше да си поеме въздух. Гадеше му се от гнилия вкус в устата.