— И хуманистичния идеал — презрително добави Еди. — За нас не се очертава нищо хубаво.
— Какво каза? — рязко попита Роберто.
— Хуманистичният идеал…
— Разбира се!
Роберто вдигна шишенцето до равнището на очите си.
— Хуманистичният идеал.
— Какво искаш да кажеш, Роберто? — Еди го загледа сърдито.
— Козимо и приятелите му са били подтиквани от силата на познанието, но същевременно са били и много благородни. Смятали са, че почтеността е най-важното нещо. Обърнете внимание на надписа — той посочи капака на кутийката. — Осъзнавали са силата на шишенцето. Знаели са, че е могло да разруши техния свят. Затова са го скрили тук.
— И какво се опитваш да ни кажеш? — попита Роуз с треперещ глас.
Роберто клекна, постави шишенцето обратно в кутията и затвори капака.
Няколко минути минаха, без нищо да се случи. Роберто отстъпи назад, залепил очи върху отвора в пода.
— Нали не смяташ… — започна Джеф и изведнъж млъкна. Под краката им се чу глухо трополене и кутията потъна в каменните стъпала. Наблюдаваха я как се спуска метър, метър и двайсет, метър и половина. После спря и един каменен блок се плъзна напред, запечатвайки кутията дълбоко под гробницата. Тогава откъм другата страна на помещението се чу нов шум, пронизителното стържене на камък о камък. Скърцането започна да става все по-силно. Те хукнаха надолу по стъпалата и слязоха точно в момента, когато блокът пред изхода започна да се вдига. Четиримата се хвърлиха напред и пропълзяха под камъка, падайки един върху друг в тъмния коридор.
Тъкмо се надигаха в мрака, когато каменният блок без предупреждение спря. Настъпи тишина, но след известно време се чу шум, подобен на рева на някакъв чудовищен звяр, който ставаше все по-силен и по-силен. От вътрешността на залата се чу страховит трясък и под полувдигнатия блок те можаха да видят как огромни скални късове падат от тавана и се разбиват в пода.
— Бързо! Таванът ще рухне — изрева Роберто. Джеф сграбчи Роуз и те побягнаха колкото можеха по-бързо към изхода. Роберто накуцваше на около метър-два след останалите. Стените се клатеха и подът започна да се пропуква и троши. Когато наближиха края на коридора, почувстваха силен тласък, сякаш имаше сеизмичен трус. Роуз изпищя. В сивкавия сумрак съзряха как една широка цял метър пукнатина се плъзва по пода и поема нагоре по стената. Еди помогна на Роберто да прескочи бездната. Той се подхлъзна, стъпи несръчно и се сгърчи от болка.
— Хайде… входът е ето там — изпищя Еди с все сили, за да надвика грохота.
Плувнали в пот, те излязоха на открито. Студът се стовари върху им като боен чук, но въпреки това изпитаха облекчение. Нощта се беше спуснала и им костваше доста усилия да намерят пътя обратно към чакълестия бряг. Изведнъж силен лъч светлина проряза мрака и освети мавзолея, а над главите им изрева хеликоптер, преди да завие на север.
Откъм манастира се чуваха гласове. Още един ярък лъч прониза нощта. Малък моторен катер запърпори и започна да се приближава към брега. От него скочи македонски полицай, нагази във водата и закрачи към тях. Роберто тръгна напред, а Джеф стискаше здраво ръката на Роуз, когато пресичаха неравния терен след полицая.
Хеликоптерът се върна и увисна ниско над водата, докато те изминаха малкото разстояние до брега на езерото. Стигнаха до сушата и щом ги видя, друг полицай се затича и заговори бързо нещо в микрофона на радиостанцията.
Гледката пред стария манастир напомняше на бойно поле след сражение. Близо до кулите група хора изграждаха голяма надуваема палатка за детоксикация. Хеликоптерът се премести над кулите, а друг стоеше на тясно каменисто плато на няколко десетки метра от входа към руините. Един полицай им нареди да го последват. Вътре в хеликоптера седяха трима мъже, облечени в костюми за биологическа защита и автомати на коленете. На пода зад пилота лежеше Люк Фурние окован в белезници, с ръце на гърба. Лицето му беше натъртено, а костюмът скъсан.
— Това ли е мъжът? — попита полицаят Джеф.
Фурние дори не вдигна очи.
След това полицаят даде сигнал на пилота да излита.
Когато се наведоха, за да се предпазят от роторите, Роберто реши, че е време да обясни какво става.
— Добре де, погрижих се за подкрепление.
Джеф не можа да се сдържи да не се засмее, а Роберто се ухили и се наведе, за да разчорли косата на Роуз.
— Вие, двамата, вървете да се стоплите — нареди той, — мисля, че ще трябва да минем през детоксикация.