— И това ви накара да предадете находката си?
— Това трябваше да сторя — отвърна Спорани и остави празната чаша на масата. — И щях да го направя, защото не съм крадец.
— Щяхте?
— Две вечери, след като открих цилиндъра, на вратата ми се почука. Жена ми и детето спяха в задната стая. Отидох да отворя. Бях изблъскан вътре и опряха пистолет в слепоочието ми. Бяха двама мъже. Мисля, че единият беше англичанин, а другият италианец, въпреки че не бяха много приказливи. Поискаха дневника на Козимо.
— Как са разбрали за него?
— Не съм сигурен, но не биваше да разказвам на никого за находката си. Разбира се, че им го дадох. Когато италианецът забеляза, че печатът е счупен, бях сигурен, че ще ме убие. Трябваше да мисля бързо. Казах им, че е бил счупен, когато съм го намерил.
— И ви повярваха?
— Не знам. Мисля, че човекът с пистолета много искаше да дръпне спусъка, но британецът го спря. Той каза нещо, което никога няма да забравя: „Ще пръсна главата на детето ти, ако някога кажеш някому за това“.
Отвън се чу слабият рев на корабна сирена.
— Е, кажете сега за какво сте тук?
Спорани се беше вторачил през прозореца навън, сякаш бленуваше. Когато излезе от унеса, той насочи изморените си очи към Джеф.
— О, господин Мартин, те вече нямат власт над мен. Моето бебе порасна и се превърна в чудесен млад мъж, но преди пет години загина в Болоня при мотоциклетна катастрофа. А жена ми София почина миналия месец. Рак на гърдата.
— Съжалявам.
— Няма защо. Ние, тримата, имахме щастлив живот.
Джеф наля още малко кафе.
— Добре, защо дойдохте при мен?
— Нуждая се от вашата помощ. Сигурно сте чували за проекта „Медичи“. Екипът, който проучва останките в параклиса?
— Да.
— Смятам, че се намират в голяма опасност.
— Защо мислите така?
— Заради онова, което току-що ви разказах.
— Но това се е случило преди четирийсет години…
— Когато за пръв път чух за проекта „Медичи“, изразих своето несъгласие. Казах на ръководството на Пизанския университет, което финансира екипа, че по мое мнение някой или група хора не искат телата да бъдат безпокоени. Но никой не ме послуша.
— Мога да разбера защо са се отнесли с недоверие — подхвърли Джеф.
— Да, така е. По онова време не можех да предложа нищо, което да ги накара да ме приемат за нещо повече от чудак.
— Но сте говорили с екипа?
— Затова дойдох да се срещна с вас, господин Мартин. Професор Макензи не би се съгласил дори да ме приеме. Те си получават ежедневната порция протести от хора като отец Баджио. Чували ли сте за него?
Джеф кимна.
Спорани го погледна изпитателно.
— Вашата стара приятелка Еди Грейнджър. От нея сигурно сте научили, че професор Макензи е арогантен човек, но трябва да бъде убеден да си помисли наново за работата си в параклиса.
Джеф и Еди се познаваха от много години. Тя наистина беше най-близката и най-стара негова приятелка. Бяха се запознали в университета и въпреки че оттогава бяха поели по твърде различни пътища, си останаха близки. Когато се срещнаха за първи път, тя беше осемнайсетгодишна пънкарка, заела се да спечели първата си научна степен по химия и палеопатология, преди да е защитила доктората си по последния предмет. Приятелите й се шегуваха, че тя продължава семейния бизнес: и двамата й родители бяха археолози.
— С професор Макензи съм се срещал само няколко пъти. Познавам го само по името, което си е спечелил, но нищо повече.
— Да, разбира се. Световноизвестният палеопатолог, който днес се е превърнал в нарицателно. Човекът, наречен от списание „Тайм“ „детективът на мумиите“. Може би е прекалено важен, за да говори с мен. Затова дойдох да се срещнем. Вие сте единственият, който може да ги убеди, че са изправени пред голяма опасност.
Джеф се втренчи в Спорани и бавно поклати глава.
— Господин Спорани, много ми е неприятно, че трябва да ви разочаровам, но грешите. Нищо не мога да направя. Освен това не съм убеден, че страховете ви са оправдани.
— Не сте?
— Да. Вярвам ви за онова, което ми разказахте, но то се е случило преди много време. Може би двамата мъже, нахлули у вас, са били обикновени крадци, които са знаели как да ви накарат да си мълчите.